През последните дни всички коментираме на агитки – от сляпа защита през умерен скептицизъм, до крайни призиви на възхвала и възторг за действията на прокуратурата и КПК.

Не знам колко от хората си дават сметка какво означава на практика целият репресивен апарат да е срещу теб – да влязат в дома ти, в кабинета ти. Да ровят в бельото ти, във вещите на детето ти.

И да, истината е, че всеки един от нас, заемащ публична длъжност е приел за себе си, че помията е част от работата – нещата, които родителите ни четат за нас или нещата, които чуват децата ни за нас, за работата ни.

Но близките ни преживяват всяка една лъжа, всяко едно обвинение, всяка една спекулация.

И за да не бъда разбрана погрешно – ако някой е извършил престъпление, институциите да си свършат работата ОБЕКТИВНО, ефективно, експедитивно и най-важното – да се мери с еднакъв аршин.

В крайна сметка, обединяващата цел на всички нас – и политици, и граждани – ТРЯБВА да бъде равното третиране на всекиго пред закона, респективно справедливостта да не е “лукс”, а качествен измерител на ценностите, които всички ние като общество споделяме.

Да съдим другите е в човешката природа, но нека не забравяме, че утре може всеки един от нас да бъде на мястото на днешния “грешник” и тогава, ако имаме възможност да зърнем детето си дори от далече и за кратко, убедена съм, всеки от нас би се радвал поне на това.

Политиката е мръсна игра, изпълнена с много лицемерие и предателства, същевременно обаче е кауза в залог на която си заслужава да поставиш личното си спокойствие, комфорт и сигурност.

Ключовото е да не преставаме да бъдем хора и да не хвърляме камъни.