През последните седмици съм обект на рядко агресивна, дори за нашите стандарти, атака. Не става дума просто за тролски коментари. Говорим за заплахи за живота ми, обиди, пожелания за смърт по особено жестоки начини и т.н. – на лични съобщения. Намесва се 5-годишното ми дете, както и паметта на починалия ми баща.

Мащабът на реакцията, за мен, показва мащаба на проблема – скочила съм върху руска мина.

Чета коментарите, че държавата няма право да се меси в „църковните“ дела. Но не виждам същите гласове да възразяват, когато Светият синод излиза с официални становища по светски въпроси, или срещу онези негови служители, които напоследък свеждат Божието слово до равнището на митингова риторика, съчетана с гайди, тъпани и „патриотични“ крясъци. Не забелязвам да им прави впечатление, че ръководството на БПЦ непрекъснато приглася на основната линия на Гундяев – духовният проводник на политиката на Путлер. Не усещам да се питат нормално ли е патриархът да мълчи за убитите в Украйна деца или за тези, отвлечени от Русия.

Не политиците се занимаваме с делата на църквата, а тя се занимава с политика и това е все по-очевидно.

С риск да се повторя – изпращането на младежи да се обучават под надзора на Кремълския патриарх, който благославя ракети и военни престъпления, е риск за българската национална сигурност. В контекста на хибридната война, която се води срещу държавата ни, това действие, в същността си, е близко до това – бъдещите служители на ДАНС да бъдат пращани на стаж в ГРУ или някоя от службите за външно разузнаване на РФ.

А колкото до заплахите – те само ме убеждават, че ударих там, където най-много боли.