Калин Янакиев: Християнството 4

Трябва да кажем, че документално (писмено) провъзгласените „унииверсални и неотчуждими права“ на човека, за които говорят секуларните юристи без позоваване на общия Бог Отец (и авторството на които приписват на волеизявата на общността на самите човеци), са всъщност просто позитивно-правно въплътените в документи, утвърдените в този свят положения на висшето право, за което говорихме, че ни е дадено – положения обаче, които не произтичат, не се създават от това тяхно признаване (прогласяване), но са и се признават, защото са необходими, дадени. Така тези права са (човеците имат на тези неща право) не защото общата воля на човешката общност (на „обединените нации“) ги е утвърдила, а – обратно – общата воля ги е утвърдила (прогласила), защото тези права са (защото човеците имат на тези неща право). Правата от този вид не са дело (утвърждение) на волята дори на напълно “ обединените“ нации – но волята ги утвърждава, защото те са факт – факт на положението на човека като „син Божий“. Ето защо последните съставляват (за най-проницателните философи на правото) домена на т.нар. „висше право“. Тези права не възникват, нямат за свое условие, както казват, учредителната воля на общността, която ги „създава“ за членовете си. И без изявяването на воля по отношение на тях от определени общности те са налице. Тези права са без-условни (права на човека).
Учредителната воля на общностите по-скоро гарантира със своето из-явление тяхното съблюдаване в тях – придава им позитивно-правна битийност.
Така например, ако определена общност не прогласява правото на лична свобода за всеки човек и, значи, позволява заробването на хората от хора, това не означава, че всеки човек и в тази общност няма всъщност правото да бъде свободен (защото това право не произтича от, няма за свое условие волевото утвърждаване на общността, която му става обект и без което утвърждаване човеците в нея нямат това право). Не! И в такава общност всеки човек има правото да бъде свободен. Общността просто не го съблюдава, отказва (волево) да го съблюдава и с това върши неправда в писаните си закони. Защото това право е факт на положението на човека като „син Божий“ и човеците просто го имат като „синове“ на Отца си. Волята им трябва да го съблюдава – като несъздадено от нея, като без-условно. Да, волята на общността (на „народа“ или съвкупността от „народите“) при утвърждаването, при прогласяването на тези права сред членовете й има формално върховенство. Защото формално няма по-горе стояща от нея воля, от която да зависи безусловните права да се съблюдават или да не се съблюдават в общността. Тя общата (учредителната) воля дава силата или отказва силата на безусловните права на човека в своята среда. Но като им дава (или отказва) силата, тя не им дава (или отказва) битието. То е и в този смисъл има субстанциално върховенство. Именно защото няма субстанциално по-горестоящо условие, от което тези права да са: „права“.
Още по-иначе казано: общата (учредителна) воля дава позитивното право на безусловните (онтологичните, висшите) права да имат задължителна сила, да се съблюдават задължително в общността (включително на всички народи, на „обединените“ нации). Но не е условие за това те да бъдат права.
Тук възниква изключително болезненият в съвременността въпрос за различните „култури“ и тяхното отношение към „универсалните и безусловни“ права на човека, доколкото последните безспорно се формулират в историческите рамки на европейското (християнското) човечество.
Да, различните култури именно защото изхождат от различни светогледни, философски и.религиозни представи за Бога и човека, биха могли да мотивират волята на общностите, живеещи с тях, да формулират различни „права“, валидни за средата им. Това е факт. Така например в ислямската култура се смята, че мъжът има право да разполага с жена си (включително, в определени случаи, с живота и достойнството й) или, което е същото че жената няма равно право с мъжа. Тежкият въпрос е как да се гледа на тези различия.
Възможни са два подхода.
Според първия – либералния особено разпространен днес – правата са производни от вижданията за човека на различните култури и следователно са валидни изключително в тях и за тях. В тях и за тях те понякога дори са безусловни, но ако те все пак произтичат от възгледите на тия култури за човека, то те не са универсално безусловни човешки права, а само универсално разпрострени претенции на визиите на въпросните култури за правата на човека.
Лесно се вижда, че според този либерален подход универсално валидни права просто няма и не може да има. Да, за християнския (европейския) човек е валидно това, че мъжът и жената имат равни права, тъй като според вярата на този християнски човек в Христа Иисуса всички хора и мъжете, и жените са „осиновени“ Богу и като братя и сестри еднакво имат причастност на трансцендентното достойнство и власт на своя небесен Отец. Мъжът и жената имат равни права следователно, защото християните изповядват Бога като Отец, „осиновил“ людете чрез (в) Христа Иисуса. Напротив обаче, за мюсюлманина е валиден възгледът, че мъжът има право над жената, защото Бог, Който за него е единствен и абсолютен Господ (Господар, Владетел) над творението Си, определя самовластно порядъка в него и го е определил именно така, че е поставил мъжа над жената. Мъжът и жената според мюсюлманската вяра нямат равни права, защото мюсюлманите не изповядват Бога като Отец на людете, а единствено като Господар и Законодател, Който е разпоредил нещата да стоят така. Проблемът възниква от това обаче, че за християнския (европейския) човек равните права на жената с мъжа са валидни, разбира се, не (просто) за християните (за европейците) за тяхната „култура“ а за всички хора, т.е. според виждането им това са универсално валидни права и това е съвсем естествено, след като християнинът вярва, че Бог в действителност е станал Отец на всички. Но и мюсюлманинът смята, че правото на мъжа над жената е валидно не (просто) за мюсюлманите за тяхната (си) „култура“ а за всички, т.е., че това право е универсално валидно сред човеците, пак на основание на това, че и мюсюлманинът вярва, че Бог в действителност е Господар на творението и така именно го е устроил със Закона Си.
Какво произтича от това?
На пръв поглед нищо повече от това, че всяка (религиозна) „култура“ съобразно своята визия смята определените от нея права за универсални (макар емпирически те да са валидни само в нея) и универсални права всъщност няма. Има само права, които определена култура смята за такива. Би могло обаче да се утвърди и нещо друго. А именно, че правата, прокламирани от една от тези (религиозни) култури действително са универсалните (независимо че фактически те нямат валидност в другите). Тогава обаче тяхното неспазване в останалите култури представлява ограничаване, отменяне на тези универсални човешки права и макар наистина в тях едно друго право, да кажем на мъжа спрямо жената, да има валидност, все пак жената и там има равни права с мъжа, само че те просто не са в сила.
(Продължава в следващия брой на СЕДЕМ)

в-к „Седем“