Юлиан Войнов: Хората купуват все по-малко

Напоследък сериозен интерес предизвиква темата за увеличението на цените на стоките в България и най-вече на хранителните продукти. Основният дебат е съсредоточен около въпроса дали увеличението на цените на храните е нормално предвид глобаното повишение на ценовото равнище, или има и други фактори, типично местни, които оказват съществено влияние на инфлацията в страната.
Усещането за поскъпване на живота, породено от повишението на цените на хранителните продукти, е много по-голямо върху населението, отколкото при повишението на цените в другите сектори на икономката. Важно е да се отбележи, че големият дял на храните в потребителската кошница на българина предопределя ниската еластичност на търсене на този вид стоки, което означава, че промяната в търсенето на храни е много по-малка при увеличение на тяхната цена, отколкото при другите стоки. В тази връзка е нормално да се очаква, че ако един производител повиши своите продажни цени на произвеждия от него хранителен продукт, то той почти няма да усети отлив на клиенти, а доколкото такъв има, то той ще бъде компенсиран от нарасналите приходи благодарение на по-високите цени.
Разбира се, проявлението на тази икономическа зависимост не би могла да се случи, ако в България имаше добре развит конкурентен пазар, който да не позволява изкривяване на ценовото равнище. За съжаление българският пазар се характеризира с фрагментираност и картелиране, което всъщност е основна предпоставка за ценовото изменение в страната, въпреки че понастоящем няма задълбочено изследване по въпроса. Но признаците за наличие на непазарни споразумения или най-малкото за липса на истинска конкуренция са навсякъде, като особено силно този феномен се усеща именно на пазара на храни. Вече са няколко инициативите на Комисията за защита на конкуренцията по отношение на картелни споразумения в страната и особено в сектора на производство на храни, като най-емблематичен е случаят с осъждането на производителите на олио за наличие на картелно споразумение в този бранш. Не е учудващо, че цената на олиото е една от най-силно повишилите се през последните месеци, въпреки че България е традиционен износител на слънчоглед.
Факт е, че световната цена на суровините влияе върху ценовото равнище на същите продукти в България. При наличие на изключително благоприятни цени на международните пазари на хранителни суровини нормално е да се очаква, че българският производител ще предпочете да изнесе и продаде тази суровина навън, за да реализира по-висока печалба. В същото време цената на този вид суровина в страната ще се повиши именно поради наличието на сигурна алтернатива за производителя за реализиране на неговата продукция. Точно това обаче е аргумент в полза на презумпцията за фрагментираност и картелираност на пазарите в България, защото ако имаше истинска конкуренция между множество производители на една и съща стока, то нямаше да има такъв „синхрон“ между повишението на външните цени и тяхното движение в страната. Оставяме настрана факта, че в процеса на налагане на по-високи цени от ограничен брой производители или вносители се използват административни хватки с участието на държавата и медиите, като например прословутия скандал за внос на домати от Йордания с повишено ниво на пестициди, който скандал обаче заглъхна безславно, но доведе до ударно повишение на цените на повечето селскостопански продукти.
В случая с цените в България следва да се отчете и изключително ниското потребителско търсене, което въпреки признаците на възстановяване остава много свито, далеч под нивата от 2007 и 2008, а дори и от 2009 година. Така единственото обяснение за по-високите цени на хранителните продукти в България се дължи на фактори, свързани с предлагането, а не с търсенето. Както беше вече посочено, международните цени са съществен фактор, но в никакъв случай единствен и е въпрос на държавно управление за предотвратяване на изкривяването на пазарните цени.
Друг аргумент, който се изтъква като причина за по-високите цени на храните, е повишената ликвидност в международен план и насочването на т.нар. „горещи пари“ в определени сектори и повишаване на ценовото равнище в тях. В същността си този аргумент по отношение на последствията за България не се различава особено от предишния, като основната разлика е обяснението за причината за по-високите международни цени. В случая на България този фактор е толкова нищожен, че всъщност няма смисъл да бъде изобщо разглеждан, тъй като е очевидно, че притокът на всякакви инвестиции и капитали в страната е значително по-нисък от нивата преди кризата, а и не се забелязват никакви „горещи пари“, които да влизат в страната.
Причините за липса на истинска конкуренция в България са много и техният анализ би отнел много време и място. На първо място, това е неблагоприятната бизнес среда в страната, характеризираща се с множество разрешителни и лицензионни режими, които възпрепятстват влизането на фирми на пазара. На второ място, зле работещата съдебна система, която не гарантира изпълнението на договорите и всъщност се превръща в спирачка пред малкия бизнес да търси правата си, давайки по този начин конкурентно предимство на големите фирми. Наличието на силни връзки между едрия бизнес и представители на държавата, изразяващи се в прокарването на лобистки идеи или директна защита на корпоративни интереси, е също една предпоставка за липса на истинска конкуренция. Компетентността на администрацята, общото ниво на образованост в държавата и наличието на съответна експертиза, нивото на средствата, отделяни за изследване и развитие, наличието на съвременни комуникационни канали между правителството и бизнеса са все фактори, от които зависи общата пазарна среда в страната.
Друг особено важен фактор, който в голяма степен предопределя развитието на всяка държава, е нивото на обществения дебат по особено важни за държавата въпроси. Този дебат трябва да се занимава с въпроси, свързани с това какъв път на развитие да следва една страна и какви мерки да предприема нейното правителство. За съжаление такъв дебат отсъства в страната или е на много ниско ниво. А всъщност трябва да е ясно, че за да може България да повиши своята роля на европейската и на световната сцена, са необходими две основни неща:
1) Високо ниво на икономическо развитие, за да може страната да спре да догонва останалите европейски икономики, а да се превърне в инициатор на политики поне в определени сфери. Невъзможно е една държава, която е на опашката по всички показатели в Евросъюза, да бъде възприемана сериозно и да задава дневния ред, както това например правят Германия и Франция, но и Холандия, Естония, а дори и Люксембург (председателят на еврозоната е премиерът на Люксембург). Трябва да се отбележи, че с темпа си на развитие отпреди кризата България ще се доближи до средните нива на ЕС след повече от 40 години, и то ако останалите страни спрат да се развиват. За скъсяването на този срок са необходми много решителни мерки и реформи във всички области на икономиката и публичните отношения.
2) Високо качество на вътрешния дебат, воден от хора с идеи, подплатени с високо образование. Затъването на обществените дискусии в сферата на скандалите и интригите единствено отклонява обществената енергия в непродуктивна посока и води директно до по-бавно развитие във всички важни сфери. Вследствие на това има отказ от реформи и икономическо изоставяне. Въпрос на политическа воля е определянето на основните приоритети на България и тяхното неотклонно следване. Това е цената на успешната политика и на политиците, които остават в историята. Такава успешна политика България веднъж имаше шанса да изживее през трудните години между 1997 г. и 2001 г. Въпросът дали това ще се повтори остава открит.
в-к „Седем“