Управляващи и престъпност: безсилие или съучастие

Безсилието е очевидно, а дали има съучастието е тема на безсилните. Но несигурността е навсякъде. Борбата срещу престъпността е все по-неефективна. Проблемите са много тежки – изискват честност и професионализъм, а те отсъстват. Дори няма критики и анализи. Безсилието бе заложено на 16 април 2002 с публичния отказ от приемственост в борбата с престъпността. По инициатива на президента Консултативният съвет по национална сигурност (КСНС) елиминира приетата през 1998 година Единна национална стратегия за противодействие на престъпността и реши да напише нова. Новата стратегия, на която дължим днешната престъпност, и нейната козметична актуализация са слаби и неубедителни политически документи: те не почиват на реална оценка за нивото на несигурност в страната; в тях липсват приоритети, ясни цели и задачи; те отстъпват от поетите през 1998 година ангажименти в борбата с организираната престъпност; не мобилизират административен и оперативен потенциал за изпълнение на записаните неясни и неконкретни мерки; не предвиждат механизми за финансово осигуряване. Най-важните от предвидените през 1998 г. програми и мерки бяха спряни. За политическото компрометиране, за политизацията на държавната политика и за произтичащото от тях безсилие в борбата с престъпността, отговорност носят президентът Г. Първанов, министър-председателят С. Сакскобургготски, министрите Г. Петканов и Ант. Станков. След като не бяха реформирани органите на МВР се връщат към стари методи (в актуализираната стратегия се казва, че тепърва ще се пише концепция за това реформиране). Тези органи са неспособни да набавят доказателства и да защитават обвинението в съда; не развиха компетентност да се борят с престъпността в условията на демокрация, защитени права на гражданите и пазарна икономика. Те започнаха да прилагат порочни практики. Разрушаване на жилищна сграда с ракети и изгарянето на човек са недопустими в цивилизована държава. Тези действия – патент на руските спецчасти в Чечения са неадекватни и са израз на безсилие. Нека читателите сами преценят казаното. Тодор Тодоров – Чакъра и имал да изтърпява присъда от две години за склоняване към проституция, кражба на две телета и държане на оръжие. Висш ръководител на МВР подхвърли на медиите версията, че е осъден за съучастие в организиран въоръжен грабеж. В министерството отлично знаят, че убитият е имал висящо дело във Върховния касационен съд за грабеж, като предишните две съдебни инстанции са приели, че участието му е само в предоставянето на един пистолет на двамата извършители на грабежа; спорно обстоятелство по делото е дали той е знаел за какво ще послужи оръжието. Тодоров по всички дела се е явявал в залата и не е създавал никакви пречки на правосъдието; дори хасковският прокурор пледира пред съда за условна присъда, защото е приел, че не представлява сериозна обществена опасност. Тодоров е бил редовно призован за делото във ВКС, което е било насрочено за 11 декември 2003 година; изгорен е с реактивни противотанкови гранати няколко часа по-рано. Организацията на борбата с престъпността е лоша. От седемте заседания на КСНС само едно – горепосоченото, е посветено на тази тема. Президентът създаде един напълно безполезен Съвет за координация на борбата с престъпността и му прехвърли проблема. Но Първанов не прави това, което трябва: не прилага правомощията си по отношение на назначените с негов указ длъжностни лица – не упражнява контрол, не проявява взискателност към тяхната дейност и не забелязва недопустимите им грешки. През август м.г. когато започна войната в престъпния свят той „подкрепи последните бързи и респектиращи действия на МВР и полицията срещу организираната престъпност.“ За сметка на това Първанов упражнява непрекъснат натиск да бъдат назначавани на ключови позиции в МВР и службите кадри от бившата държавна сигурност и офицери, изгонени поради некомпетентност или връзки с престъпния свят. Министър-председателят не организира борбата с престъпността, каквото е задължението му по силата на член 105 от Конституцията. От силно разредените (6 за 29 месеца) заседания на Съвета по сигурността само едно бе посветено на темата престъпност. Премиерът не реагира на ежедневно течащата към него секретна информация. Изготвящите я специални служби не знаят неговите позиции; не получават указания и критики за свършеното. Постът на министър-председателя във всяка европейска страна изисква, този който го заема лично да бъде информиран, да реагира точно и навреме и да взема решения. Всички служби очакват тази отговорност да се носи от него, но премиерът не прави това. Яхтеният скандал, подслушването на министър Станков от министър Петканов показват конфликтите, в които влезнаха оставените без организация и контрол държавни органи, министерства и служби: водят се лични междуособици, вкл. в МВР; две власти воюват срещу третата. Прокуратурата, министерствата на вътрешните работи, на правосъдието и финансите се подозират и следят взаимно. Борбата с престъпността няма политическа координация и ръководство. Мнозинството в Народното събрание не упражнява политически надзор и няма воля да държи и упражнява властта; НДСВ губи непрекъснато позиции в ръководството на съответните министерства и служби, които се заемат от кадри на БСП. Освен с активен натиск на президента това става и със съучастието на министъра на вътрешните работи Г. Петканов (покровителстван силно и винаги навреме от БСП и ДПС). ОДС не се конфронтират с това по начин, който е задължителен за една правова държава; нещо по-лошо сами причиняват скандали в столицата. Управляващите НДСВ и ДПС, и участващата с все повече свои кадри БСП, не водят борба с престъпността и в пасивността им е съучастието. Президентът и премиерът на страната бягат от отговорност; никой не дава сили на институциите и те престават да действат, а те са оръжия, които политическата сила трябва да използва срещу престъпниците. Това не се прави. С въпросните оръжия се репресират ОДС и членовете на бившето правителство. Застреляният в Амстердам „бизнесмен“ е там с редовен български паспорт. Няколко предишни министри и ръководители в МВР са с отнети паспорти, очевидно са считани за по-опасни от убития. Престъпността започна морално да деградира обществото. В СТРАТЕГИЯТА от 1998 г. се предпоставя „обществена нетърпимост към престъпленията и правонарушенията и обществен консенсус за противодействие срещу тях.“ В своя архив съм отбелязал, че „поставянето на престъпния свят в изолация трябва да стане неразделна част от ежедневната активност на цялото общество.“ Трябва да направим много тревожния извод, че днес няма обществена нетърпимост, няма и обществен консенсус за борба с престъпността. Изолирана е полицията, а не престъпниците. Друг извод е нелогичен щом бандити се бият и стрелят пред очите на хиляда души и всички те отказват да сътрудничат, както стана наскоро в една дискотека. Но това са само последици. Важно е да знаем причините за моралната деградация. Те произтичат от безсилието на управляващите да гарантират най-важната политическа цел – сигурността на обществото и неговите членове. Това деморализира едновременно и политиците и гражданите: първите, защото не изпълняват основната си функция, а вторите, защото не са защитени. Престъпността е наказуемото от закона зло. Общество, което търпи безнаказано зло, не споделя морални ценности. То спира да различава доброто от злото. Дълбаната с хилядолетия пропаст между тях се заличава и обществото загнива. Изход има. Това е нов обществен договор. Социалистическият либерализъм заложен в Конституцията се оказа вреден за Република България – самата държава, Републиката се оказа незащитена. Българските политици трябва да предложат радикални политически и институционални промени, започвайки от Конституцията на страната; да прекъснат всяка връзка между себе си и престъпния свят, между престъпниците и държавната администрация, МВР и специалните служби; да изградят нова структура и взаимен контрол между изпълнителната, законодателната и съдебната власти. Нужните конституционни и законодателни промени ще отстранят значителна част от днешния политически „елит“, а заедно с него и много длъжностни лица от органите за борба с престъпността. Без посочения изход престъпността ще окупира напълно властта.