ЕКАТЕРИНА МИХАЙЛОВА: Чух изявлението на председателя на Висшия съдебен съвет, в голяма част изградено на една моя пресконференция, така че някак си съм предизвикана да отговоря.
Дебатът днес е много сериозен в обществото! Не зная дали е в Народното събрание, не зная дали е във Висшия съдебен съвет. Големият проблем, който имаме днес, е това, че има много ниско доверие към работата на един от органите на една от властите! Тук няма основание за лични обиди, за влагане на много чувства!
И Народното събрание не е най-обичаната институция! Когато бива критикувана, трябва да се вслушва, да приема тези критики и да не ги приема като лични чувства!
Днес аз чух нещо, което беше поискано от Народното събрание. За първи път чувам по този начин да се прочитат докладите на Висшия съдебен съвет и въобще на институциите в съдебната власт! Прочитат се – “ако бъдат приети, това е одобрение и даване на доверие”.
Когато преди години направихме конституционната промяна докладите на институциите на съдебната власт да се представят пред парламента, възникна проблемът – като ни ги представят, като дискутираме, после какво да ги правим? Ако ги приемем, приемаме ги за сведение! Това е! Ами ако ги отхвърлим? Защото парламентът може и да ги отхвърли.
Тогава застъпвах позицията, че не трябва да приемаме решение, защото дойде денят, в който Висшият съдебен съвет ни каза: “Ако днес ни приемате доклада, значи ни одобрявате, значи ни давате доверие, а такова сте ни давали и преди, и сте казвали: “Много добре върви работата”.
Вижте, това е нов момент, който стои пред всеки народен представител днес, защото по този начин ни се дава да го разчетем. Аз никога не съм смятала, че работата на парламента е да дава тази оценка! Той се информира за дейността в съдебната власт, всеки от нас говори какво вижда като проблем или кое вижда като добро и след това предприема своите действия, които са законодателни!
Обръщам внимание на този момент, защото ни предстои след това да гласуваме решение. И поставено по този начин от вносителите, не мога да го подкрепя, защото и аз, както много други български граждани, нямам доверие на това, което се свърши в рамките на тази година! Нямам доверие, защото това излизаше като сигнали от Висшия съдебен съвет.
И тук вече се обръщам към останалите институции и политически сили. Смятам, че дебатът днес, който трябва да водим, и то спокойно, разумно, с всички аргументи, които могат да се дадат “за” и “против”, е: може ли в този вид да продължава да съществува като формат, като ефективност, като уважение, като доверие, като справяне с предизвикателствата висшият орган на съдебната власт? Моят отговор е, че трябва да започне разговорът за конституционния дебат. И да не се плашим от това, и да не се плашим с призраци, че може да се стигне до Велико Народно събрание и това да означава предсрочно разпускане на парламента.
Зная, че идват избори и преди избори трудно се правят съгласия по конституционни промени, само че това време може да бъде използвано, ако има политическа воля. Да се попита Конституционният съд няколко неща, ако имаме съгласие да го попитаме, и да получим отговори, за да не се въртим непрекъснато в онзи омагьосан кръг около Решение № 3 от 2003 г. Конкретни въпроси! Примерно: може ли да бъде по-малка квотата на Народното събрание във Висшия съдебен съвет, и да получим отговор? Можем да зададем въпрос: може ли да избираме с квалифицирано мнозинство квотата на Народното събрание във Висшия съдебен съвет, и да получим отговор? Можем да зададем въпрос: могат ли да бъдат намалени мандатите в съдебната власт? И ще кажа защо смятам, че трябва да попитаме. Защото начинът, по който Народното събрание се меси в кадровия орган – Висш съдебен съвет, с обикновено мнозинство, винаги политизира. Казвам го не като упрек към сега действащото мнозинство, не като упрек към тройната коалиция, не като упрек към НДСВ, не като упрек към ОДС, не като упрек към БСП. Всички са го правили, защото изкушава. Изкушава обикновеното мнозинство да си сложим там едни хора, да си ги сложим. Сложи си ги тройната коалиция, сега слушат ГЕРБ тези, които сложиха преди това. Това не е добре, за нито една от институциите не е добре. За съдебната власт не е добре.
ИСКРА ФИДОСОВА: Това не е по точката.
ЕКАТЕРИНА МИХАЙЛОВА: Госпожо Фидосова, ако искате, направете ми реплика, а не подвиквайте от място.
Казвам, че това не е добре. С това сме се сблъсквали много хора в годините. Между другото, почти всички министри на правосъдието от почти всички цветове стигнаха до този извод. Виждам, че кима с глава и председателят на Висшия съдебен съвет. Тоест това, което говоря, това, което ви предлагам, е нещо, което, ако има воля и желание нещо смислено, със съгласие да го направим, можем да го направим. Въпросът е: има ли такова желание? Затова днес изказването ми е в тази посока, защото иначе ще четем едни отчети, ще гледаме едни сметки, ще се впечатляваме, примерно аз, че най-дълго е писано за частта “Международна дейност” – не говоря за частта “Инспекторат”, ако гледаме по глави. Не е това работата, с която трябва да се занимава Народното събрание, за да отчита ефективността на съдебната власт. Друго е, което е проблемът, и всички знаем, че друг е проблемът. Друг е проблемът, дори и днес да се направим, че този проблем не стои, защото може, може парламентът да реши, че няма проблем.
Моля да удължите времето на групата!
Ако решите, че няма проблем, не мислете, че сте решили проблема. Проблемът е останал, проблемът е в българското общество, проблемът е пред институциите. Той стои и ние като парламент не можем да се правим, че го няма.
…
За дуплика, госпожо Михайлова, заповядайте.
ЕКАТЕРИНА МИХАЙЛОВА: Не съм сигурна, че беше точно реплика, но ще го приема като реплика.
Наистина е много голям и сериозен проблемът. Ето още нещо, което бих казала, върху което можем да мислим, ако започнем разговор и търсим решението. Двадесет и пет души ли трябва да е Висшият съдебен съвет?! Та правителството е по-малко на брой. Нима правителството има по-малко работа в държавата ни?!
Ето още нещо – може да бъде намален съставът на Висшия съдебен съвет, защото тогава става по-осветен. Веднага ще кажа защо. Защото тогава става ясен всеки от членовете му как гласува и какво прави, и изчезва анонимността. Ние сме били привърженици, знаете, на идеята и парламентът да се намали по тази причина.
А това, че доверието е ниско не само тук, а и при тях. Вижте, когато казвам, че Висшият съдебен съвет наистина загуби доверие, имам предвид не само това, което върви по медии, не само акции на неправителствени организации. Върховете на съдебната власт намериха начин да се дистанцират. В момента двама от ръководителите – главният прокурор, председателят на Върховния касационен съд, които седят горе, на балкона, аз чета техните изявления, които имаха в последните най-спорни решения, се дистанцират от тези решения. Разбирате ли, това не можем да го подминем днес в Народното събрание! Или, че Съюзът на съдиите, който обявихте, или един от министрите ви го обяви за партиен симпатизант. Защо така се държите към колегите съдии?! Защо се държите така към съдиите?! Извинявайте, но утре ще застанете пред тях, не пред журналистката във вестника. Как ще ги гледате в очите? Проблемът е много тежък и сериозен и да се правим, че ей така с лични нападки и с опити да го партизирате нещо ще се реши – няма да се реши. Това е проблемът.
ПРЕДСЕДАТЕЛ АНАСТАС АНАСТАСОВ: Други изказвания?
Господин Стоилов, заповядайте.
ЯНАКИ СТОИЛОВ: Господин председател, госпожи и господа народни представители, членове на Висшия съвет, магистрати! Днешната дискусия по докладите на съдебната власт неминуемо носи отпечатъка на дискусия, която напоследък отново е актуална в обществото. Добре е, че днешната дискусия не преминава толкова върху формалните показатели за дейността на Висшия съдебен съвет и на съдилищата, колкото върху актуалните проблеми, пред които сме изправени. Тук трябва задължително да бъде отбелязано отсъствието на председателстващия Висшия съдебен съвет – министър на правосъдието, който заявява определени идеи, стигащи дори не до дейността на министерството, не до промени в законодателството, а до конституционни промени, без да са добре обмислени, без да са солидно аргументирани и без да се представят като насока пред Народното събрание.
