В продължение на година и половина едни и същи хора във и около „дясното пространство“ атакуват ДСБ, и в частност Иван Костов с две диаметрално противоположни обвинения.
Първото гласи: Костов е темерутест и недиалогичен. Костов е самовлюбен, авторитарен и самодостатъчен. Обладани от чувство за непогрешимост, Костов и костовистите не могат да водят разговори с никого и не могат да направят компромиси с криворазбраната си кауза, поради което ги чака политически край.
Второто обвинение, което по парадокс излиза от устата на абсолютно същите хора, гласи: Костов е безпринципен. За да съхранят себе си, Костов и костовистите са склонни да направят компромиси с всеки. Със СДС, с ГЕРБ, а защо не и с някого отвъд тях.
Парадоксът е (няма как да не го повторя), че тези две обвинения с еднаква сила звучат едновременно и от едно място, но, както обикновено, пресата не обръща внимание на този парадокс. На таблоидите просто им харесва периодично да се появяват заглавия като „Бунт в ДСБ срещу Костов“ и на никого не прави впечатление, че едни и същи хора се бунтуват и срещу диалога, и срещу липсата на диалог. И срещу принципността, и срещу безпринципността. И срещу коалициите, и срещу изолационизма.
Непоследователни ли са тези хора? Имат слаба памет ли? Психически неуравновесени ли са?
Не. От една година насам една малка група представители на „гражданското общество“ са напълно последователни. Защото на тях не им пука, какво ще стане с десницата в България, с партията ДСБ, проекта ДСБ и дори със самата България. Може би в мигове на самопожертвувателност на тях не им пука дори какво ще се случи със собствените им политически и обществени кариери.
Тези хора имат само една цел. Костов да бъде изхвърлен от българската политика. По възможност да бъде унижен, да бъде забравено политическото му наследство и да му се отнеме политическото бъдеще. ДСБ да не е 3%, да не е 2%, да не е дори и 1%.
И най-големият им страх е, че това няма да се случи. Че както винаги досега, ДСБ ще има повече от четири процента на изборите. Че 15 или дори, не дай, Боже, 20 депутати от ДСБ ще присъстват отново в парламента. Че може би от тези хора ще зависи как ще изглежда следващото българско правителство. Че Костов ще се завърне в голямата политика, която прочее никога не е напускал и от която го гонят вече 20 години. Че
Костов отново ще държи власт в ръцете си.
И че техните политически прогнози, предупреждения, заплахи и прокоби ще се окажат лъжливи. А гласовете им ще се слеят в общия хор на недоволните от Костов, на тези, които „скачаха по площадите, а после бяха излъгани“, на интелектуалците около Георги Първанов, на приятелския кръг на Тошо Тошев, на гостите на Слави Трифонов и на обръча от фирми на Доган. И тогава ще им остане само тази утеха да ревнат с цяло гърло как са били използвани от Костов, който ги е подвел, излъгал и подло е ограбил политическата им и гражданска енергия.
И никой от тях няма да си спомни, че преди пет години Иван Костов не искаше да прави партия. Не искаше да се „връща при хората“, достатъчно му беше да стои в учебниците по история и да си гледа внуците. И че тогава същите тези хора направиха пътека по улица „Граф Игнатиев“, за да му повтарят: „Върни се! Ние ще те следваме. Ние няма да те предадем. Ние не сме нито Бакърджиев, нито Бисеров, нито Цонев…“
Изкушавам се да завърша театрално с: „Е, той се върна“, но ще продължа още малко. За да обясня защо Костов е политик, когото двайсет години не могат да изгонят от българската политика. Защото е силен. Именно затова, скъпи приятели, идеята да кадрувате зад гърба му, да си играете на сиви кардинали и морални гурута беше обречена още в зародиш. Именно затова днес вие сте на място, на което надали някога сте вярвали, че ще се озовете, и вярвам, се будите нощем с въпроса „Къде и кога сбъркахме?“.
