Стоян Михалев: Символ на лъжливата история

Сещам се за поне няколко причини. И колкото и да се опитвам да изфабрикувам поне една причина да остане на същото място в този му вид усилията ми остават безрезултатни. Основният аргумент, който чуваме отляво в негова защита е, че не може да се променя историята. Интересно как точно ще се промени историята, когато паметникът изначално е исторически неправдоподобен. Звучи ми като страх от промяна на несъществуваща история. Дали споделящите този страх могат да защитят верността на посвещението, изписано в основите на сталинисткия камънак? Там е инкрустирано „На съветската армия-освободителка от признателния български народ“.

От какво точно ни е освободила съветската армия, освен от собствената ни свобода? Да окупираш една страна, която е обявила неутралитет и да свалиш демократичното й правителство чрез организиран от теб вътрешен преврат едва ли те превръща в освободител. Нека не подминаваме с лека ръка и факта, че единствените загинали съветски войници на нашата територия са убитите от близките и роднините на изнасилените от тях български жени. Мародерствата, грабежите и безчинствата на тези войници стигат такива размери, че дори се налага алкохолизираният съветски лакей Георги Димитров да се обърне с молба лично до Сталин да бъдат обуздани тези безобразия. Вярно е, че в Австрия и Германия има паметници на съ¬ветската армия, но там са загинали стотици хиляди съветски войници в реални битки. И въпреки това, онези паметници са значително по-скромни. Видимо им липсва характерната за тукашния слагаческа грандоманщина. В интерес на истината от един прекрасен материал по темата публикуван от Даниела Горчева става ясно, че първоначалният проект и за българския паметник е бил значително по-скромен, но след въстанието на горяните през 1951г., българските комунисти начело с Вълко Червенков разбират, че въпреки жестоките репресии и масовите убийства без съветската армия те няма да удържат властта. Уплашени от съпротивата срещу компартията, отправят недвусмислено послание – издигат в центъра на София заплашително огромен, зловещ паметник на Червената армия. Чиста проба комунистическа заплаха и предупреждение към българите, че битката им е безсмислена, защото БКП винаги може да я повика на помощ.

Не можем да променим историята, защото не можем да забравим, че нюрнбергският процес осъди на смърт около 200 нацисти за престъпления срещу човечеството, а създаденият от българските комунисти по поръчка на Кремъл така наречен Народен съд осъди на смърт 3000 души. Като основната разлика е, че първите са правили газови камери за физическо елиминиране на милиони хора, а вторите са били цвета на българската нация и единствената им вина е, че като мислещи хора е имало потенциална вероятност да не приемат насилствено наложения ни от Сталин мракобесен комунистически режим.

Днес децата и внуците на екзекуторите на елита ни са против преместването на този паметник. За тях е важно да го пазят на същото място като символ на благодарност. А те имат за какво да са благодарни. Благодарение на тази червена армия те паразитираха върху българското население над 60г. Благодарение на тях и техните производни сме най-бедната и изоставаща европейска държава близо 70г. след края на Втората световна война. Защото какъвто им беше комунизмът, такъв им е и капитализмът – едно недоносче. За тях е важно този паметник да стърчи най-високо в центъра на европейска и натовска България, защото като руска колониална администрация те трябва да засвидетелстват лоялността си към Кремъл и в наши дни. Днес те го бранят, защото новата му роля е да символизира кон. Не какъв да е, а троянски.

Историята не трябва да се забравя. Но и не трябва да се преиначава. Унгария и Чехия направиха своите музеи на тоталитаризма и комунизма. Важно е да ги има, за да могат бъдещите поколения да знаят какво се е случвало по тези земи. Този паметник и куп други като него биха могли да бъдат преместени и съхранени там. Казват, че паметниците са културно наследство. В конкретния случай представляват културни наследство на националното предателство. Срамът също има своето място в историята. То е в музеите.

Има много колебания какво трябва да има на негово място. Знаем, че преди да бъде издигнат там е била изградена прекрасна царска детска градина. Царска, защото тази земя е била подарена на общината от царското семейство, за да бъде изграден детски парк с много живописни растения. От друга страна европейска София не притежава съвременна концертна зала. Би било чудесно да съчетаем миналото и бъдещето на едно място. Така ще покажем, че въпреки че е газена от съветски ботуш – на тази земя отново могат да израснат трева и култура.