Стефан Тафров: Как признахме Македония и отворихме европейския път на България

Стефан Тафров е бил първи заместник-министър на външните работи (ноември 1991 – май 1992 и февруари 1997 – януари 1998), посланик в Италия (1992-1995), посланик във Великобритания и Ирландия (1995-1997), посланик във Франция, постоянен представител в ЮНЕСКО, Париж (февруари 1998 – февруари 2001), постоянен представител към ООН в Ню Йорк (2001-2006). През март 2001 г става първият български посланик, носител на най-високата степен на френския Орден на Почетния легион.

Тафров е роден е на 11 февруари 1958 г. в София. Завършва Френската езикова гимназия в София и журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“ (1983). Работи като редактор в списание „Съвременник“, завежда отдел „Външна политика“ на вестник „Демокрация“ (1989-1991) и Международния отдел на СДС (1990-1991). Владее шест езика – английски, френски, италиански, испански, полски и руски.

– Може ли да се каже, че признаването на Македония бе първата самостоятелна проява на новата българска външна политика след 1989 г.?

– Напълно. Много рядко в нашата история можем да говорим за такива решения. От една страна, то има връзка с историята, защото цялата външна политика на предкомунистическа България се е въртяла в крайна сметка около Македония. Така че България имаше не просто правото, тя имаше задължението да води останалите, дори и големите държави, да каже кое е правилното поведение в тази обстановка. Създаването на независима македонска държава е начинът, по който се решават тези столетни конфликти и съперничество между България, Сърбия и Гърция и открива пътя към европейското развитие на Балканите изобщо. От друга страна, докато сръбските ни съседи под ръководството на Милошевич водеха крайно националистическа външна политика и разпалваха война след война, България показа без преувеличение на всички наши европейски и евроатлантически партньори, че заслужаваме да бъдем в богатия, развит и цивилизован свят. Това е основата, на което стъпи нашето развитие тогава.

– Как протече денят 15 януари 1992 г. (б. р. – когато правителството взе решение за признаване на Македония)?

– Имаше заседание на Министерския съвет, което течеше още от предишните два дни, което практически беше посветено само на тази тема. Ситуацията за България беше много трудна – тя не беше член нито на НАТО, нито на Европейския съюз, нито на Съвета на Европа. На Запад от нас имаше един много опасен диктатор – Слободан Милошевич – и не се знаеше как ще протекат събитията, буквално имаше опасност военният конфликт в бивша Югославия да се разпространи и в България, и на Балканите изобщо. Затова беше много важно решението, което взе България тогава. Решаващ момент в този процес беше решението на т.нар. Комисия Бадентер под председателството на бившия председател на френския Конституционен съд и бивш министър на правосъдието Робер Бадентер, една много голяма фигура. Тази комисия беше на Европейската общност, още нямаше ЕС. Тя трябваше да препоръча на страните-членки кои от четирите югорепублики, които бяха поискали да станат независими, отговарят на критериите, изработени от общността. За всеобща изненада Бадентер препоръча да се признаят две републики – Словения и Македония. Аз разбрах тази новина по частен канал и много добре си спомням момента, в който влязох в Министерския съвет – бях и действащ външен министър, тъй като титулярът Стоян Ганев беше извън България, той изобщо беше против признаването. Съобщих тази новина и министрите станаха и започнаха да се прегръщат. Това разчистваше пътят пред България. Имаше и други трудности – кога да се признае, защото именно на този ден в Лисабон – тогава Португалия бе председател на общността – външните министри щяха да признаят най-малкото Словения и Хърватска. За Германия това беше основен приоритет. За нас обаче като българи беше особено важно да се укрепи положението в Македония, конфликтът да не се разпространи на юг. И освен това ние искахме да изпратим послание за приятелство към хората в Македония, които десетилетия наред бяха жертва на антибългарска пропаганда и да им покажем, че България е истинският им приятел. Впрочем България призна страната като Република Македония и до ден днешен за нас това е истинското й име.

– Какви бяха настроенията в Народното събрание, когато министър-председателят Филип Димитров обяви решението на правителството?

– Министрите упълномощиха Филип Димитров да вземе решение кога да се съобщи признаването на четирите републики. Буквално в следващия момент той поръча на говорителя на правителството Надежда Михайлова да отиде в телевизията – тогава имаше само една – и преди „По света и у нас“ да съобщи новината. Отидохме в Народното събрание с неговата кола. Той влезе в залата и помоли да бъде изслушан. Няма да забравя как той каза: Днес правителството на Република България призна републиките: Словения, Македония…. Като чуха „Македония“, народните представители от мнозинството на СДС станаха и започнаха да викат „Юнаци“, „Браво“, България“. От опозицията – БСП- бяха малко стъписани, някои изръкоплясаха, други не знаеха какво да правят. ДПС приеха новината положително. След това по време на разискванията Филип Боков от БСП стана и доста уместно попита – а къде е външният министър? Те бяха усетили, че има конфликт в правителството по този въпрос. Но в кулоарите всички депутати ни наобиколиха и бяха много развълнувани. След това отидох в студиото на БНТ и заедно с покойния историк професор Николай Генчев участвахме в едно коментарно предаване. Той беше много развълнуван и каза – моето момче, нищо друго да не направи това правителство, с това ще останете в историята. Това е голямо дело!

– Имаше ли „състезание“ между президента Желев и правителството кой първи да обяви признаването на Македония? В „По света и у нас“ първата новина бе това признаване, но съобщена на живо от президента. Въобще имаше ли координация между „Дондуков“ 1 и 2?

– Имаше. По този въпрос нямаше разногласия между президента и премиера. Заседанието на Министерския съвет бе прекъснато в един момент, защото президентът Желев свика съвета за национална сигурност и подкрепи изрично решението за признаването, против беше тогавашният вицепрезидент генерал Атанас Семерджиев. По конституция правото да се вземат решения има именно правителството и на министър-председателя Филип Димитров се пада историческата заслуга за това решение.

– А защо външният министър Стоян Ганев беше против?

– Той беше в конфликт с премиера и с президента, не беше подготвен за този пост, съзнаваше го, но беше много амбициозен и реагира глупаво, според мен. Вдигна скандал в кабинета на Филип Димитров когато се върна същата вечер от Германия и понеже беше представител на едно от доста влиятелните крила в СДС, се създаде опасност от криза в правителството и по-късно аз подадох оставка и заминах посланик в Италия. Но не съжалявам нито за момент за решението, което взехме тогава, защото беше единствено правилното, което осигури мир поне в тази част на Балканите и отвори европейския път на България. Защото показа на нашите европейски партньори, че ние сме европейска държава, която се държи по европейски.

– Вярно ли е, че вие сте казали, че имате информация, че Турция има намерение да признае Македония и това е ускорило вземането на решението от правителството?

– С Турция имахме предварителни разговори, от които стана ясно, че тя също ще признае четирите републики, но слагаше акцент повече върху Босна, а ние – повече върху Македония. Но ние не можехме да знаем кога точно Турция ще ги признае, нито пък те знаеха кога ще го направим ние. В крайна сметка те признаха четирите бивши югорепублики двайсетина дни по-късно от нас, тъй като изчакаха да се състои едно предварително планирано посещение на президента Демирел в Белград и не искаха да създават търкания със Сърбия преди тази визита. След това, както се бяхме уговорили, и тя призна четирите републики, което беше много положително. Следващата заслуга на България по отношение на международното признаване на Македония и другите три беше това, че по искане на президента Желев тогавашният руски президент Борис Елцин призна Македония буквално от борда на самолета, след като беше излетял след официалното си посещение в София.

– Как преценявате българо-македонските отношения днес, 20 години по-късно?

– Проблемът на тези отношения са предразсъдъците от миналото, недостигът на информация главно от македонска страна. Но това, което се забелязва е, че гражданите на двете страни все повече общуват помежду си и само животът може да разсее тези съзнателно създавани предразсъдъци. Нещата може би не се подобряват толкова бързо, колкото би ни се искало, но се подобряват и в действителност се случва онова, което ние предвиждахме тогава – че отговор на всички тези столетни проблеми е европейската интеграция. Разбира се, в Македония все още има кръгове, които са настроени срещу България, които следват една стара югославска линия на демонизиране на България. Но моите впечатления са, че все повече хора и особено младите виждат, че България е една европейска страна, член на ЕС и НАТО, в много отношения е пример за Македония и това е, което ще реши в крайна сметка нещата. Животът е по-силен. Но политическото решение на България преди 20 години всъщност създаде предпоставките този процес да протича. Защото иначе, представете си, ако България беше създала една по-тесногръда политика спрямо Македония, това само щеше да даде храна на антибългарските кръгове в Скопие, каквито има много – да кажат ето, това е врагът, той иска да ни окупира… А истината е точно обратната – България подкрепя Македония много искрено и последователно. Самото съществуване на независимата македонска държава е едно от най-хубавите неща, които се случиха на Балканите през последните столетия. Това е отговорът на вековните конфликти. Да използвам една футболна метафора – мачът е равен. Защото иначе през вековете ту България води, ту Сърбия, ту Гърция. А сега вече реферът е свирил края на мача, резултатът е 1:1 и всички са доволни и е време да мислим за икономика, работни места, култура, за това, което интересува обикновения човек и в България, и в Македония. Смятам, че Македония трябва да изостави тази антибългарска риторика, която се появява на моменти, защото тя не прилича на една страна бъдещ член на ЕС. Европейската интеграция е създадена, за да остави на заден план подобни отношения.

– Но у нас вече се чуват гласове, че заради тази антибългарска риторика България трябва да наложи вето на европейското й членство?

– Трябва да ги накараме да спрат с тази риторика, защото това не е европейско поведение. Ние все пак сме по-голямата, по зрялата и по-силната страна и трябва да проявяваме някаква доза великодушие, но в наш интерес е Македония да бъде член на ЕС и на НАТО. Но мисля, че с течение на времето поне официална Македония постепенно ще изостави антибългарската риторика. Винаги съм има много добри отношения с македонските колеги, където и да съм бил…

– На какъв език си говорите?

– На родния език без никакви проблеми. Например мой колега в ООН беше бившият македонски министър на външните работи Сърджан Керим, който впоследствие стана и председател на Общото събрание на ООН, един много изтъкнат дипломат. Той е от Ресен, с него сме си говорили, че в днешна Македония е много жалко, че не се знае за един велик ресенец, какъвто е Симеон Радев. Те много губят, че в тяхната култура го няма един европейски писател като Димитър Талев. Ако има написани щедьоври за Македония през 19-ти и началото на 20-ти век, то това разбира се е тетралогията на Талев. Но това е друг разговор. На политическо и държавно ниво смятам, че отношенията вървят добре и почва за това даде зрялото отношение на нова демократична България към Македония.

––-

Указ на Елцин от борда на самолета

През лятото на 1992 г. по покана на президента Желю Желев в София пристига руският президент Борис Елцин, придружен от министъра на външните работи Андрей Козирев и на отбраната генерал Павел Грачов. Елцин е длъжник на Желев – нашият президент първи е признал Русия още в рамките на СССР и първи е заклеймил пуча от август 1991 г.
Вечерта Желев вечеря с Елцин в резиденция „Лозенец“. Борис Николаевич обаче набляга на водката въпреки молбите на съпругата му Наина да хапне нещо.
Елцин показва, че не е забравил стореното от Желев и го пита какво иска да направи за него. „Да признаете Македония“ – отговаря веднага нашият държавен глава. Елцин се съгласява и нарежда на външния министър Козирев да пише указ. Козирев се опитва да възрази, че с този акт ще бъдат ядосани гърците, но Елцин настоява. Тогава Козирев вади последния си коз – държавният печат е на борда на президентския самолет. Борис Николаевич се обръща към Желев и го успокоява: Утре сутринта на летището ще дадем пресконференция, аз ще обявя, че Русия признава Македония, а указът ще го изпратя от борда на самолета щом излетим“ Така и става – 10 минути след качването си на самолета в София на път за Москва Елцин подписва признаването на Република Македония от Руската федерация и то с това непроменено име за съседната ни страна.
Преди две години на 15 януари, точно 18 години след като България първа в света призна Македония и по този начин отприщи пътя за международно-правното признаване на бившата югорепублика, в Скопие Желю Желев бе награден с най-високото македонско държавно отличие – орден „Осми септември“.
Връчвайки ордена, македонският президент Георге Иванов каза: „Президентът Желю Желев е голям и доказан приятел на Република Македония. Македония и македонските граждани никога няма да забравят подадената ръка от България, а Желю Желев бе ключова фигура за признаването ни“.