Дискусиите за историята на България след 1944-та година навярно няма да стихнат и до 2044 г. По същия начин, по който у нас все се спори дали Русия ни е помогнала или сме се освободили сами от турско робство, ще продължават различите оценки за управлението на страната след историческата дата 9-ти септември.

Категоричните мнения на политици, общественици, журналисти не секват вече 20 години. Тоест интерпретациите на събитията от този период винаги са политически украсени, да не кажем удавени в политическа боя. В началото на промените е по-лесно да си затворим очите за тази дата.

Тодор Живков нарече българското общество “недоразвито”, а социализма – “недоносче”, Бойко Борисов го сравни с “лош човешки материал”, но пък заяви, че “демокрацията е победила в пълния й обем” в България. Истината е, че днес 20 години по-късно младите хора, и не толкова младите хора в България, живеят в свой личен “соц”, в една “почти демокрация”, както неотдавна кръстиха чувството на дефицит на истина по този въпрос “млади художници”.

Може би, защото модерните времена не са като хапчето, което Нео от “Матрицата” взема, защото не иска да забрави, а може би – защото на някого е по-удобно да има народ, лишен от историческа памет, лишен от стремежа да търси историческа истина.

Плурализмът означава различие. В днешния ден ви предлагаме две различни мнения – това на журналиста Велислава Дърева срещу това на депутата от ДСБ Веселин Методиев – за този период от историята, за “тоталитарния режим” или “при бай Тошо”. От вас зависи дали ще намерите частица историческа памет, или ще предпочетете “другото хапче”.

Въпрос: Историците все още не са стигнали до единодушна оценка за 9-ти септември – има много противоречиви изказвания и становища относно тази дата. Какъв е вашият прочит на тези събития?

Веселин Методиев: Модерната българска история фактически е вече на близо 200 години. Защото ние разбираме под модерна историята не само за България, а и за Европа – времето, в което се установява нов политически модел на демокрация, на свободни избори, на парламентарен ред. В това отношение ние сме една от 15-те държави в ХІХ век, които са се изградили и сме от по-възрастните страни с основи на парламентарната демокрация. За мене 9-ти септември не може да бъде разглеждан самоцелно и едностранчиво. Трябва да бъде поставен в тази хронология. В тази хронология има дати на тежки удари, които са върху парламентарната демокрация. Такава дата в 19 май 1934 година, когато са забранени политическите партии. Въведен е фактически личен режим на тогавашния монарх цар Борис Трети, разпуснат е парламентът, ограничено е свободата на словото и т.н. Но не е извършено физическо насилие върху хора в конкретни случаи, камо ли в някакво масово разчистване на сметки с хора. Докато превратът, който е извършен на 8-ми срещу 9-ти септември поставя на власт правителство, което изцяло е сталинско и което извършва нечуван терор за българската история в тези 200 години, терор, който е несъпоставим като удар върху националната общност за такова кратко време. Аз няма да спомена числа, защото знам, че е спекулативно да се борави с тях, но става дума за десетки хиляди човешки съдби, ще кажа даже за десетки хиляди семейни съдби, защото много хора или са изчезнали безследно или са убити назидателно, или прибрани и впоследствие заведени в лагери. Започва едно мрачно време в нашата история. Това, че една част от българите са имали в главата си комунистическата идея като светла идея, никога не съм оспорвал и нямам намерение да оспорвам, защото трябва да съм маниакален човек, а аз се мисля за разумен и нормален. Имало е такива хора, то и днес има хора, които под добрите идеи са готови да извършан безобразия. Въпрос на осъзнаване на добрата идея. Мисля обаче, че като поука основното, което трябва да се знае е, че има определени правила, за да може свободата на другия да бъде гарантирана, а не само твоята.

Въпрос: След 9-ти септември следва един период в българската история, който се възприема като режим. Какво сме спечелили и какво сме загубили от него?

Веселин Методиев: Не знам да сме спечелили нещо. Ще кажа какво моите опоненти в дебати, които съм участвал, са казвали като печалба. Но загубата е категорична, защото България напуска едно проевропейско развитие – избор направен от тези, които Симеон Радев нарича строители на съвременна България. Самата Търновска конституция е проевропейски избор. България се ориентира на запад, а не на изток. България тръгва на запад дори в геополитическите си проблеми, които е имала да решава тогава – свързани с жп транспорта, а сега – енергийни. Първата жп линия, която има щастието да открие Стефан Стамболов е насочена не към Русия и Москва, а към Белград и Виена. Този избор на българските политици от края на ХІХ век е категоричен, няма никакво съмнение, той е затворен, прекратен, изолиран, построена е стена. Ние, българите оставаме от страната на Изтока, заедно с още десетки милиони хора от Източна Европа. Това се отразява върху културното развитие, върху стопанското развитие на едно време в края на ХІХ век, в което Западна Европа постигна чудеса в стандарта на живот. Качеството на живеене на хората през 60-те и 70-те години е несравнимо с качеството на живот преди Втората или Първата световна война. В Западна Германия, Франция или в Белгия въпросът на 70-те години не е дали ще имаш хубав файтон, а дали ще можеш да си купиш хубава яхта. Говоря за средния европеец. Не говоря за богатите хора, а за тези, които са трудолюбиви, дисциплинирани и които печелят пари, така че можем да си представим за какви големи разлики става дума. При нас въпросът беше дали можеш да се наредиш на опашка за “Москвич”. От тая гледна точка можем да си представим разликите, чисто метафорично, ако щете. А опонентите казват, че в това време България се индустриализира, че България била аграрна страна и че под натиска на комунистическата диктатура насилствено се карат да напускат селата и да отиват в градовете. Вярно е, че са го правели насилствено. Вярно е, че тази индустриализация банкрутира, фалира, например “Кремиковци” или каквото си изберете. Всичко фалира. т.е. тя е била насилствена, умишлена, за да може комунистическата партия да си произведе работническа класа, на която да бъде авангард (бел.ред. преден отряд). Защото тя нямаше на кого да бъде авангард иначе. Българското общество в огромната си част е било селско общество, аграрно общество и имаше естествена еволюция, която преживя във всички европейски държави – на развитие на градско общество.

Въпрос: Успявате ли да коментирате безпристрастно и обективно тези събития?

Точно така им казвам, че когато някой се опитва в края на 60-те години на миналия век да каже, че България има страшно хубава дата – това е, че при преброяването и на 1 януари 1968 г. градското население е преобладаващо над селското, което означава, че България има градско общество – това не е вярно. По простата причина, че то не е постигнато по един обикновен път, а е постигнато по един насилствен начин. Това между другото има много тежки демографски измерения, защото насилственото движение на хора от селото към града създаде манталитети, чиито проекции могат да се видят и днес. Имаше хубав филм в моите млади години, който се казваше “Дърво без корен” за уплашен възрастен човек, който се вози в асансьор на панелен блок. Този стрес, който се преживява – от едно уютно място за живеене, което представлява една котловина, от едно красиво село – набутан сред асфалт и панелни блокове човек преживява такава тежка травма, че тя може да отиде чак в следващото поколение, в децата. И да не се осъзнава какво значи градски човек – това е последствие от комунизма, това е последствие от диктатурата.

Въпрос: Какво мислите за сравнението между Бойко Борисов и Тодор Живков?

Бойко Борисов има кумири. Всеки от нас ги има. Лошото е, когато си политик и имаш политически кумири, защото тогава можеш да се превърнеш в човек, който подражава на друг и не дава нищо от себе си. Аз например, имам кумир. Стремя се към него, харесвам го страшно, занимавам се с живота му, изучавам го. И знам, че никога няма да стана китарист, защото става дума за Ерик Клептън. Слушам неговата музика и съм изключително подготвен по тази материя и се чувствам фен, в тежкия смисъл на думата. Но никой български политик не ми е кумир, защото смятам, че трябва да се спазва една хигиена и трябва да се внимава. Борисов в това отношение е доста откровен, той обича Царя, обича Живков и не вижда в това никакъв проблем, което вече е проблем.

Въпрос: Какво мислите за феномена “носталгия по бащицата” или по “силната ръка”?

Да си гражданин, да имаш гражданско достойнство означава да си отговорен към собствения си живот, да си независим. Това е много тежка работа. Да си поданик означава да чакаш някой да решава вместо тебе, да нямаш отговорност. Това е носталгия по време, в което някой носи отговорност – дали ще бъде наруган диктатор като Живков, да кажем и ще бъде пуснат някакъв укор по негов адрес, или ще бъде наруган министър-председател в новото време, към когото е имало огромни очаквания, а той ги е провалил – няма много голямо значение. Ти продължаваш да си поданик. Не си гражданин. От тази гледна точка мисля, че най-хубавото съчетание като исторически пример е персоната на Симеон Сакскобургготски. Два милиона почти му гласуваха доверие и след 8 г. никой не искаше да чуе за него. Това е много лошо, това е поданическо поведение. Мисля, че случаят с ГЕРБ ще е идентичен.

Въпрос: Има ли логика в това, че за младите в България 9-ти септември е една голяма въпросителна?

Това е логично – и ще кажа защо. Има една огромна грешка, допусната в нещо на пръв поглед формално след ’90-та година. В Софийския университет, във Великотърновския университет и там, където се кандидатства с история, самите факултетни съвети, самите колеги казаха, че няма да има в кандидатстудентския изпит въпроси след Първата световна война, тъй като времето е спорно, оценките различни, има тежка дискусия в науката, трябва да премине тази дискусия и тогава ще се върнем и ще въведем изпити и за тази история – след 1919 година. С това натиснаха неформално, не през решение и министерска заповед учебното съдържание. Учителите преподаваха повече тези отрязъци от историческото време, защото върху тях се кандидатстваше. Дори, ако щете, онази форма на особен вид образование – частните уроци, тя отиде на същото място, защото другото престана да бъде интересно от гледна точка на приема. Ето защо вече 20 години на практика ние в българското училище не изучаваме достатъчно този период. Не, че го няма в учебниците, не, че ги няма различните мнения в различните учебници, има ги. Някои учебници много ми харесват – други не. Това е хубаво, защото има плурализъм, има някакво разнообразие на мнения, но, тъй като аз се опитвам да говоря много с учители по история, зная от тях, че фактически това учебно съдържание не стига до децата.

Въпрос: Какво мислите един за друг?

Аз познавам Велислава Дърева отдавна. Нейното име е свързано със събития отпреди 1989-та година – провокациите, които имаше към историческата наука във връзка с гроба на Васил Левски. И помня, че зае позиция, близка от тази на покойния професор Николай Генчев, който се опитваше да отстоява честта на историческата наука, атакувана тогава с доста силната фигура на Николай Хайтов. След това, разбира се, я помня и като народен представител.