Обществеността има основание да бъде недоволна от действията на политиците по отношение на задържаните в Либия български медици. Тези действия бяха вътрешнополитически оспорвани, отхвърляни и непоследователни. Това започна в началото на 1999 г. и продължава досега. Тогавашното правителство беше непрекъснато атакувано от БСП и медиите и това отклони много негови сили и внимание. Употребата на трагедията с медиците за политически цели от Първанов и Сакскобургготски бе жалко и неразумно. То намали ефикасността на защитата и допълнително отрови без друго нечистата ни политика.
Първият голям успех на Кадафи в неговата акция срещу медиците беше, че създаде в България вътрешни противоречия по отношение на тяхната защита. Тук няма да отговарям на клеветите, с които оправдаваха впоследствие собствената си съглашателска политика. Ще дискутирам само фактите. Надявам се те да прояснят истината пред обществеността и засегнатите семейства.
През 2001 г. защитата на българските медици бе радикално сменена. От твърдо противопоставяне срещу Кадафи се отиде към опити за споразумяване и реални отстъпки. Този остър завой бе направен съзнателно от Първанов и Сакскобургготски. Те бяха убедени, че предишната политика е вредна и че ще се споразумеят с диктатора.
Последното развитие на съдебния процес дава възможност окончателно да оценим правилна или неправилна бе тази промяна. Във всеки случай тя повлия драматично на съдбата на обвинените.
Да напомним, че Кадафи практикуваше тероризъм. Катастрофите над Локърби и на френския самолет DC-10 са негово дело. Заради тях Либия бе държана години в международна изолация. Следователно преди пет години управляващите решиха да се споразумеят с бивш, а както се оказва от последните му изявления, и настоящ терорист, или както откровено признаха от НДСВ – да направят с него сделка.
През февруари 2002 г. либийският народен съд сне първото обвинение поради липса на доказателства, но властите задържаха българските медици във вила до средата на 2003 г. Това постави Кадафи в слаба позиция, и то точно в момент, когато полагаше големи усилия да излезе от международната изолация. Тази позиция се влоши допълнително, когато бе свален диктаторът Саддам Хюсеин. Тогава либийският му колега изпадна в ступор и започна да изпълнява исканията на САЩ, Великобритания и Франция към него.
Напомням тези обстоятелства, защото, ако не бе сменена защитата, в този момент България щеше категорично и твърдо да поиска да бъдат освободени медиците. Щеше да постави това искане като свое условие за отмяната на санкциите над Либия и без колебание да поиска помощ и солидарност от съюзниците си.
Вместо тези решителни действия Първанов и Сакскобургготски демонстрираха “сърдечно разбирателство”. Заради него България стана съвносител на резолюцията на Съвета за сигурност на ООН за отмяна на оръжейните санкции срещу Триполи и прие без възражения Либия да поеме председателството на Комисията за правата на човека на ООН. Президентът и премиерът забравиха, че режимът е изтезавал българските медици.
Освен тази политика в ООН със своите чести гостувания в Триполи българските политици легитимираха режима и приспаха международното внимание. С безпрецедентните си четири срещи с Кадафи, с изявленията и най-вече с прегръдките си с него външният министър Соломон Паси демонстрира пред всички доверие към либийския режим и неговото правосъдие.
Накрая либийският тероризъм бе опростен с важно българско съдействие. Триполи излезе от международна изолация. България дори не поиска официално да бъдат освободени задържаните и стоящи без обвинение медици. Разбирателството не стана. Диктаторът спечели всичко, което искаше. Загуби защитата на българските сестри.
Най-важно е сега да запомним, че не можем повече да се надяваме на разбирателството на Първанов с Кадафи. България трябва да се върне напълно към първоначалния начин на защита. Първите по-остри официални реакции не са достатъчни. Ясно е, че чрез сделка няма да постигнем свобода за обвинените, защото либийският режим вече получи, без да даде.
Сега, когато несправедливата присъда напълно потвърди правотата на нашата първа стратегия за защитата на българските медици, не очаквам управляващите да го признаят. Длъжни сме обаче да отдадем дължимото на всички, които работиха в първата правителствена междуведомствена комисия на министъра на правосъдието, защото тези защитници и адвокати, учени и експерти, администратори и политици бяха прави. Затова е време управляващите да се опрат отново на професионализма и опита на хората от тази комисия.