Светослав Малинов: Юдаизъм и демокрация I част

Темата за евреите й политиката е безкрайна. Както левицата, така и десницата имат тежка митология за ролята на евреите в националната и световната (най-вече!) политика. Няма да разчистваме този терен, но за да не попаднем в неговите многобройни капани, предлагам на първо време да отделим тълкуванията на Библията от историческия опит на еврейския народ. Така по-ясно ще можем да проследим различния произход на основните тези и да видим връзките между тях.
Насочвайки се към „юдейската Библия“, и по-точно Петте книги Мойсееви, или Петокнижието, на пръв поглед ние се натъкваме на ярки антидемократични тези. Най-известната измежду тях е свързана с образа на богоизбрания народ. От гледната точка на нашия анализ това е очевидно недемократично разделение, прокарано между израилтяните, или евреите, и всички други народи.
Безспорен е и монархическият аспект на еврейската политическа традиция. Той е най-изявен в честването на монархическото управление на Давид като връхна точка на еврейската или израилтянската държава в библейските времена. Еврейската традиция е дотолкова повлияна от този политически опит, че очаква възстановяване на монархията от наследниците на Давид като категорична характеристика на месианското или утопично бъдеще. Защото думата „месия“ означава на иврит „миропомазания“ и е свързана с древната еврейска практика на помазване на новите крале с миро като знак на божествена сила и благословия.
Отдалечаването от демократичните принципи продължава и по друга линия. Юдаизмът е религия, основаваща се не само на вярата, но и на придържането към собствени закони. Подобно е положението и при исляма. Основният предмет на библейското образование е не свободата или равенството, а по-скоро истинското преклонение пред Бога и естествената последица от това – изкореняването на идолопоклонничеството. „Избраният народ“ трябва да следва законодателство, идващо от Бога, което не подлежи на дискусии и избор и изисква покорство.
Казаното дотук често е било използвано, за да се хвърли съмнение върху възможността истински религиозните евреи да бъдат демократи. Но когато се вгледаме внимателно във всяка от тези постановки, откриваме, че те не са в конфликт е принципите на демокрацията. Така например най-висшата цел на божествените закони е правилното разбиране на Бога и изкореняването на фалшивата вяра на идолопоклонничеството и многобожието. Нейното постигане не се ограничава само до израилтяните. По-скоро се задоволява една нужда, която всички човешки същества споделят и от чието правилно задоволяване в крайна сметка зависи тяхната сигурност и щастие.
Специалният статус на „избрания народ“ на Бога не е привилегия в стария
езически смисъл на покровителство на определени народи и градове от местни богове. По-скоро той означава специална мисия и тежко бреме. Преди смъртта си Мойсей разкрива, че израилтяните са определени да служат като пример за справедливост и мъдрост, да отговарят за разпространението на тези добродетели и за истинското разбиране на Бога (второзаконие 4:58; 9:4-6). Библията дава достатъчно доказателства, че те са били наказвани, когато са изоставяли своето задължение.
Детайлите разкриват и едно сложно отношение към монархията. Първата институция на монархията при избора на цар Саул, предшественика на Давид, идва по-скоро по желание на израилтяните, отколкото по волята на Бога или на Неговия тогавашен представител съдия и пророк Самуил, всъщност Самуил е против установяването на монархия и преди да изпълни желанията на народа, той ги предупреждава за опасностите от парете (Първа книга Царства 8:10-20). Тази знаменита реч описва всички привилегии на царя за сметка на народа и завършва с предупреждението: тогава ще заохкате от царя си, когото сте си избрали, и Господ няма да ви отговаря тогава“. Словата на Самуил масово се използват от пуританската антимонархическа теология в Англия през първата половина на XV век, а впоследствие и от американските колонисти по време на войната за независимост срещу британската корона.
Одобрението на Бога на молбата на народа въпреки възраженията на Самуил може да бъде разбирано като признание за мъдростта на народа, осъзнаващ нуждата да се даде на държавата по-голяма институционална сила, отколкото тя е имала по времето на хаотичното управление на „съдиите Израилеви“, както се разказва в едноименната книга от Библията.

Изтъквайки фундаменталното значение на съгласието на народа в еврейската традиция, някои учени твърдят, че самото конституиране на еврейския народ е зависело от договор между него и Бога. Всъщност това е акт на учредяване, основан на съгласие от страна на управляваните, съответстващ на демократичните критерии.

Трябва да се отбележи, че и самата библейска монархия е ограничена или конституционна – тоест ограничена от писан закон, на който самият цар е подчинен. И когато царят на Израил седне на своя престол, „нека си снеме препис на тоя закон от книгата, която се намира у свещениците левити“, за да се ръководи от него през целия си живот, за да се научи да бои от Господа „и да не се отклонява от закона ни надясно, ни наляво, за да остане на дълги дни на царството си“ (торозаконие 17: 14-20). Тази повеля Божия, предадена от Мойсей, е използвана многократно от модерните защитници на конституционната монархия и демокрацията.

Да добавим към всичко това и дълбокия символизъм на основополагащото събитие за еврейския народ – освобождаването на древните изралтяни от робство в Египет и тяхното бягство. Това е събитие, което както в миналото, така и днес се отбелязва всяка година с празника Пасха, смятан за възстановяване на това събитие.

Ритуалът изисква от празнуващите да си представят, че са част от поколението на израилтяните роби в навечерието на бягството от Египет, и като такъв, това е празник, който се чества почти изцяло у дома. Неговият главен елемент е преразказването на историята за бягството. През цялото време на празника основната тема е предишното робство и днешната свобода. Достигането на свободата като Божи дар подчертава нейната висша стойност.
Празникът Пасха винаги е бил много важен, но в съвременната демократична епоха става дори по-значим за мнозина евреи. За много от нерелигиозните и асимилирани евреи той често е единственият от еврейските празници, който почитат – една тенденция, която се засилва от факта, че това е предимно семейно празненство. Празникът, както и значението, което придава на свободата, кара много евреи да смятат, че свободата е съдбоносна за юдаизма и има пряко приложение към съвременните политически отношения. Например някои от последното поколение евреи посвещават честването на празника на съвременни политически каузи.
Без да можем да твърдим, че по самата си същност юдаизмът клони към демократична форма на управление, ние виждаме в неговото учение балансиране на задълженията и свободата, критика на езическите традиции, условна подкрепа и същевременно умерена критика на монархическата институция, всичко това намира място в модерната демократична теория. И все пак не политическата теология на юдаизма, а историческият опит на евреите е онова, което ги превръща в безспорни на демокрацията.

Краят на темата „Юдаизъм и демокрация“ в следващия брой