Светослав Малинов: ЮДАИЗЪМ И ДЕМОКРАЦИЯ 2

Завършихме първата част на нашия анализ с извода, че не политическата теология на юдаизма, а историческият опит на евреите е онова, което ги превръща в безспорни защитници на демокрацията. Това означава, че трябва да отидем отвъд тълкуването на Библията и да се насочим към политическия опит на еврейския народ.
На няколко пъти – за първи път през библейския период и по-късно отново през късния елинизъм – този опит приема формата на независимо политическо съществуване. В продължение на дълги периоди от своята история, обаче, евреите са разпръснати по света, живеейки сред други народи и под управлението на голямо разнообразие от политически системи. В тези случаи евреите много често са били малобройно и преследвано малцинство. Няма спор, че демокрацията, макар и само в либерално конституционния й вариант, се оказва най-желана от евреите, живеещи като малцинство в рамките на модерните национални държави. Оттук тръгват здравите корени на предразсъдъка, че евреите са почти винаги ляво-ориентирани.
Либералната демокрация в Западна Европа възниква до голяма степен като реакция срещу ролята, която религията играе в политическия живот и особено срещу опустошението, причинено от религиозните войни от XV й XV век. Борбата срещу духовната власт и намесата й в политиката предшества демократичното движение в началото на модерната епоха и е важен фактор за възникването на модерната национална държава.
Своеобразната кулминация на демократичните тенденции – Френската революция от 1789 г. – има нееднозначни последствия за евреите от историческа гледна точка. Освобождаването на демократичната и народна воля би могло да означава и освобождаване на една народна воля, която е антисемитска, расистка и националистка по своя дух. И доколкото анти-семитизмът не е чужд на древния християнски антагонизъм срещу евреите, европейската десница твърде често го включва в своята реторика. В много по-малка степен, това е вярно за европейската левица, където важни фигури сред социалистите като Пол дьо Лагард и Карл Маркс правят антисемитски изказвания, макар и от различни изходни позиции.
Традиционната десница е невъзможен избор за европейските евреи, доколкото се ражда като реакция и отхвърляне на Френската революция от 1789 г. Това означава, че тя е извикана към живот от копнеж по възстановяване на предхождащия демокрацията ред, в който евреите нямат легитимно място. Още по-лошо, този копнеж е много често под влиянието на романтизма и се отдалечава от епохата на ранната модерна държава, за да се върне дори към Средновековието – една епоха много по-враждебна към евреите, отколкото ситуацията, която съществува в модерните, макар и пред-демократични национални държави от XV век.
Така евреите не могат да намерят политическия си дом вдясно от центъра на континента и са пряко заплашени от десните програми.
В сравнение с десницата, левицата изглежда по-приемлива. Нейният егалитаризъм предлага, поне на теория, основа, на което евреите могат да бъдат допуснати в обществото, ако не по силата на това, че са ев¬реи, то на това, че са индивиди. И най-вече, под никаква форма не се търси реставрация на едно политическо минало, което е твърде болезнено за евреите. И доколкото движението към социализъм през целия XX и началото на XX век се смята и за движение към демокрация, евреите трайно се обвързват в публичното съзнание и с двете каузи.
По отношение на съвременните евреи отговорът на въпроса дали са демократи е категорично „да“ и доказателствата в тази посока са безспорни и многобройни. В наши дни голямото мнозинство от евреи живее в демократични страни и напълно следва демократичните практики и убеждения. Дори в страни, които са недемократични, евреите са в първите редици на демократичните активисти. Те са известни като активни гласоподаватели, упражнявайки избирателните си права в много по-висока степен от средното ниво за страните, в които живеят. Отличават се (индивидуално и групово) като пламенни защитници на индивидуалните права. Всички тези характеристики са особено ясно изразени в САЩ.
Най-важният исторически факт в тази връзка е съществуването на съвременната държавата Израел. Политическите институции на тази държава потвърждават демократичната ориентация на съвременните евреи. Държавата Израел, създадена непосредствено след Втората световна война, е замислена като демокрация от модерното ционистко движение, което осъществява нейното създаване – и тя наистина е основана като демокрация. И си остава такава въпреки че почти непрекъснато е принудена да води войни и да посреща такива заплахи, които по друго време и на други места са обричали демокрацията на провал.
Тази позиция заслужава да се подчертае, тъй като арабско-израелският конфликт твърде често юди до колебания относно правото, на Израел да се нарича демокрация. Изходът от Шестдневната война през юни 1967 г. поставя сериозна трудност пред демокрацията, като оставя на Израел контрола и отговорността за значително чуждо население от палестински араби. Поражението на Египет оставя на Израел контрола върху малката и многолюдна ивица Газа, а поражението на Йордания – контрола върху Западния бряг на река Йордан г. Колкото и да е сериозен казусът за легитимността на израелското управление над тези земи в международното право, оттогава насам Израел трябва да се бори с крайно тежкото предизвикателство да се справя с твърде голямото, нарастващо и предимно враждебно чуждо арабско население в тези територии.. Факт е, че голямо мнозинство от израелски граждани никога не са намирали тази ситуация за желана или приемлива и винаги са изтъквали произтичащата от нея опасност за здравето и жизнеспособността на израелската демокрация.
Независимо от всичко Израел никога не е ограничавал вътрешните си демократични процеси, дори когато се е борел с тероризма и военните нападения. Еднакво важен е фактът, че всички негови граждани – включително и нееврейските арабски граждани, мюсюлманите и християните – се ползват с равно право на глас и упражняват това право при избиране на представители в Кнесета, израелския парламент. Неизбежните опасения относно тяхната лоялност към държавата никога не са били използвани като основание за ограничаване на избирателните им права. Нещо повече, в контраст с няколко съседни страни, Израел става по-демократичен с течение на своята история, като премахва определени извънредни мерки, въведени през 50-те години на XX век като последица от войната му за независимост.

Редом с конкретните тези относно връзката между юдаизма и демокрацията, от нашия анализ бихме могли да направим и следния методологически извод: понякога хиляди томове теология не струват колкото няколко страници история. Особено когато става дума за религията като фундамент на политическа практика. От теологическа гледна точка вероятно може да се води безкраен дебат коя е най-добрата политическа форма за юдаизма – патриархална монархия, абсолютна монархия, изборна монархия, някаква форма на аристокрация или на демокрация… Историческият опит на евреите показва, че те се чувстват най-сигурни в демократични режими, проявяващи толерантност към правата на малцинствата. Основаването и съществуването на държавата Израел, която е единствената държава, където евреите имат мнозинство, ни показва, че ако са оставени да се самоуправляват, евреите избират представителната демокрация. Тъкмо либералната демокрация е онзи политически режим, при който евреите искат да живеят както като мнозинство, така и като малцинство.

Поредицата продължава с Католицизъм и демокрация