След края на Студената сцената на световната политика приема нов облик. В този нов свят най-значимите и опасни конфликти няма да бъдат между бедни и богати или между други икономически дефинирани групи, а между народи, принадлежащи към различни културни общности. Насилието между държави и групи, принадлежащи към подобни различни общности, ще има потенциала да ескалира и да противопоставя цели страни и народи. Накратко: познатото военно и идеологическо съперничество между двете свръхсили ще бъде заменено от сблъсък между цивилизации.
**Десните политици и техните последователи опровергаха теорията, че нашата страна не е част от европейската цивилизация и не може да бъде член на Европейския съюз. Сигурно не са и чували за Хънтингтън, ще подхвърли остроумник. Грешите! Спомняте ли си израза “цивилизационния избор на България”, в който мнозина се препъваха в онези години. Е, сега разбирате за какво става дума.
Всеки, който дръзне да пише директно по темата “християнство и демокрация”, приема риска да бъде обвинен в прекалена амбициозност или просто в невежество. Нима темата не е толкова сложна и стара, че на практика е невъзможна за индивидуално интелектуално усилие? И нима не ни препраща към още, по-широкото и сякаш необхватно поле на взаимодействието между християнство и политика? И кой би могъл да претендира едновременно за компетентност богословска, политологическа, историческа и социологическа – а това е само минималната ерудираност, за да се започне смисленото разглеждане на нашия проблем? Самият поглед към мисловната традиция, разгърнала се през християнските векове, в чийто безбройни пластове трябва да търсим нейните елементи, би трябвало да ли вдъхне достатъчно страхопочитание. След което смирено да се оттеглим, понеже задачата е непосилна. Тази пътека е добре утъпкана.
Често става така, че тъкмо този, който е достатъчно компетентен, си дава най-добре сметка за сложността на даден предмет: И го изоставя заради нещо по-постижимо, по-просто и по-конкретно. Защото от чисто научна гледна точка това е честната и логична позиция. За щастие поради своята трудност и недостъпност много теми “сами се пазят” от ръцете на невежите и амбициозните. Но с нашата тема не е така. По нея невежи са се упражнявали за сметка на познавачи, атеисти – за сметка на вярващи, политолози – за сметка на богослови, едни вероизповедания – за сметка на други, и дори политици – за сметка на цели народи. Но най-опасното беше, че за известно време Западът се упражняваше на гърба на Изтока и то за сметка на нашето политическо бъдеще. Ще трябва да поемем риска да пишем по нашата тема, дори и да не сме съвсем готови – най-малкото за да намалим злоупотребите.
Спомняте ли си нашумялата книга на Семюъл Хънтигтън Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред, публикувана през 1996? Тя е прекрасен пример за това, че докато тесните специалисти се наумуват, някой друг се нагърбва с тяхната работа. И така, без да са се произнесли политическите теоретици и православните теолози и без да съществуват стабилни догматически ориентири (а може би тъкмо поради всички това), православните християни набързо получиха отговор на въпроса каква е връзката между християнство и демокрация. Отговор крайно нелицеприятен, макар и косвен. Да го припомним.
След края на Студената война сцената на световната политика приема нов облик. В този нов свят най-значимите и опасни конфликти няма да бъдат между бедни и богати или между други икономически дефинирани групи, а между народи, принадлежащи към различни културни общности. Насилието между държави и групи, принадлежащи към подобни различни общности, ще има потенциала да ескалира и да противопоставя цели страни и народи. Накратко: познатото военно и идеологическо съперничество между двете свръхсили ще бъде заменено от сблъсък между цивилизации.
Няма да се спираме на класификацията на цивилизациите, която Хънтигтън предлага. Достатъчно е да споменем, че Европа е отделна цивилизация с ядро Франция и Германия. По време на Студената война Европа е притежавала ясна разделителна линия между капиталистическия Запад и комунистическия Изток. С рухването на комунизма обаче възниква необходимост да се потърси отговор на въпроса що е Европа. Къде е нейната източна граница? И още по-важно: на кои страни трябва да се гледа като на европейски и съответно като на потенциални членки на Европейски съюз и НАТО?
За да има пълна яснота, Хънтингтън прилага географска карта, представяща източната граница на западната цивилизация. Тази граница отделя Русия от Финландия, Естония, Латвия, Литва; разделя Беларус и Украйна от Полша; разсича Румъния и отделя Сърбия, България, Македония и Албания от западните им съседи. Какъв е принципът на това разделение? “Европа свършва там, където свършва западното християнство”, казва ни Хънтингтън. Православните християни са отделна цивилизация с естествен център Русия. “Това е отговорът, който западноевропейците желаят да чуят… Идентифицирането на Европа със западното християнство предлага ясен критерий за приемането на нови членове в западните организации”, а Европейският съюз е най-важната измежду тях. Убийствена теория за европейски ориентираната част от българите. Научно достоверна и политически безнадеждна.
Семюъл Хънтингтън не е платен руски агент. Той е един от най-оригиналните и проницателни анализатори в сферата на международната политика и теорията на демокрацията. Дълбокият смисъл на неговата книга се прояви истински едва след събитията от 11 септември 2001. Нека никой да не се съмнява дали е четен – има безброй доказателства, че не просто университетската общност, а политическите елити прегърнаха неговата теория. За оборването на Хънтингтън трябва да сме благодарни не на нашите учени, а на нашите политици от реформаторската десница. Ако разчитахме на първите, вероятно нищо нямаше да стане. Десните политици и техните последователи опровергаха теорията, че нашата страна не е част от европейската цивилизация и не може да бъде член на Европейския съюз. Сигурно не са и чували за Хънтин¬гтън, ще подхвърли остроум¬ник. Грешите! Спомняте ли си израза “цивилизационния избор на България”, в който мнозина се препъваха в онези години. Е, сега разбирате за какво става дума.
Погледът към историята ни показва, че обикновено политическите преломи стават по друг начин. Учените, анализаторите, културните дейци изработват аргументи и контрааргументи, създават свои теории, откриват слабости в тези на опонентите си, разбират в дълбочина нещата и след това се опитват да обяснят на плиткоумните политици за какво става дума. В нашия случай май е точно обратното. Националният политически елит като цяло осъществи целта за членство в Европейския съюз, която стъпка по стъпка се бе превърнала в обща цел за почти всички българи. Нямахме време за дълбокомислени разсъждения и много ключови теми останаха недокоснати. Днес имаме привилегията да проведем всички тези важни разговори, освободени от бремето на мъчителното очакване и политическата неизвестност. Привилегия, която част от православните християни все още нямат. Една от тези теми е връзката между вероятно най-дълбокия пласт на нашата културна идентичност и политическия режим, в който доброволно сме избрали да живеем. Връзката между православие и демокрация.
Такива са моите основания и оттук тръгва моята мотивация, за да се впусна в тази поредица от статии. Достигането до крайната цел обаче изисква дълъг и обходен път. Православието няма традиция и авторитети в политическата теология на демокрацията. Дори самото словосъчетание предизвиква недоумение. Други са вървели по този път, други са изработвали понятията и идеите. Ще трябва първо да преминем през западното християнство, преди да се насочим към нашия дом. Неизбежно е просто защото във времето идваме до тази тема след тях. Протестантството и католицизмът имат отдавнашни отношения с темата за демокрацията и наистина са натрупали огромен опит, чието наследство си струва да опознаем. И все пак, ако наистина искаме да започнем от началото, то трябва да започнем с юдаизма.
