Протестантството започва с противопоставяне на Католическата църква. И тъй като последната бива заклеймявана от своите критици като прекомерно авторитарна и йерархична, мнозина смятат, че връзката между протестантството и демокрацията е изначална и естествена. Дори и да е силна, тази връзка не е автоматична. В желанието си да освободят държавата от опеката на Църквата, придавайки й самостойност и независимо поле за действие, протестантските теолози, включително и Лутер, първоначално показват предпочитания към монархията и то в нейния абсолютистки вариант. Причината за този ранномодерен абсолютизъм ей в нещо друго. Религиозните войни, разтърсили континента, донесли бедност страдания и несигурност за всички враждуващи страни, пораждат непреодолимо желание за умиротворяване на религиозните страсти. Институцията, която повече от хилядолетие е успявала да постигне това – Църквата – вече не съществува в своето предишно единство. Тъкмо нейното разделение след Реформацията поражда нестихващите конфликти. След като религията се е превърнала в разделителна сила, която е в състояние да хвърли християните в десетилетни войни, то земният град се нуждае от собствен силен защитник. Гарант за гражданския мир би могла да бъде само силната и независима светска власт. Затова е и напълно нормално първоначалната идея на модерния държавен суверенитет да придобие абсолютистки характеристики.
Едва ли има нещо по-отдалечено на теория от демокрацията от абсолютистката идея на XV векс нейното понятие за едноличен пожизнен и безотговорен суверен. Хронологически обаче те са максимално близки – разстоянието между тях е не повече от век. В средата на XV век в историята на политическата мисъл започва преход от фундаментално значение – преход от монархическа към демократична легитимност. Решаващата роля за началото на този преход принадлежи на теорията за обществения договор, чиито водещи модерни представители -включително Томас Хобс (1588-1679) и Джон Лок (1632-1704) – са били или протестанти, или критици на католическата традиция (Барух Спиноза, 1632-1677). Независимо от разликите в техните идеи бихме могли да извлечем две общи за всички тях характеристики. Първата от тях е основополагащата идея за равенството на човешките същества, която е свързана с понятието “естествено състояние” (state of nature) като опозиция на “гражданско общество” (civil society). Същността на това равенство е в равната свобода, която всеки индивид притежава в естественото състояние. Въпреки различните качества, които се. приписват на човешките същества в естественото състояние, класиците на обществения договор твърдят, че всеки притежава равно количество свобода.
Втората теза е, че политическото тяло, или държавата, се основава чрез акт на съгласие, дадено от индивидите, които ще бъдат нейните бъдещи членове. Следователно съгласието не е просто договор между управляващи и управлявани – то е самият фундамент на управлението.
Тези идеи биват обвързвани с демократичните принципи. Понеже всички хора са по природа свободни, равни и независими, то никой не може- да бъде изведен от това състояние и подчинен на политическата власт на друг човек, без да е дал съгласието си за това. Единственият начин, по който някакъв човек може сам да се лиши от естествената ей свобода и да приеме ограниченията на гражданското общество, е постигането на споразумение с други хора да се съберат и обединят в общност, за да могат съвместно да живеят мирно, да ползват собствеността си и да бъдат по-добре защитени от външни заплахи. Това може да се направи от всякакъв брой хора, тъй като свободата на останалите не се ограничава и те остават както и преди свободни в естественото състояние. Джон Лок първи правилзвода, че когато по този начин някакъв брой хора се съгласят да създадат една общност или управление, те се сливат и образуват едно политическо тяло, в което мнозинството има право да действа и решава вместо останалите. Когато някакъв брой хора са създали чрез съгласието на всеки от тях общност, те са направили тази общност едно тяло с власт да действа като едно тяло, което се осъществява единствено чрез волята и решението на мнозинството.
Другата тенденция, която трайно примирява протестантството с модерната демократична, държава, е защитата на религиозната толерантност. Религиозният плурализъм е част от самата природа на протестантството. Още в самото начало на Реформацията протестантското движение започва да се дели и разклонява в най-различни посоки, защото му липсва ясен механизъм за уреждане на доктриналното несъгласие. Този плурализъм благоприятства независимостта на държавата от религиозен контрол и независимостта на религията от държавен контрол. Както предизвикателството към католическата хегемония, така и възходът на религиозния плурализъм спомагат за еманципирането и демократизирането на държавата. В общества със значително протестантско присъствие неизбежният религиозен плурализъм прави по-трудно за всяко отделно взето религиозно тяло да контролира държавата и обществото и същевременно дава на държавата по-силен стимул да упражнява свой автономен контрол над потенциално дестабилизиращата сфера-на религията. В крайна сметка това прави възможно възникването на свободно управление, защото държавите се ползват с изключителна юрисдикция над своите територии – власт, която по-късно може да бъде разпределена демократично. Контрастиращата ситуация в преобладаващо католическите общества подчертава важността на религиозния плурализъм: в такива общества държавата и Католическата църква се обединяват, за да засилят потисническото религиозно-политическо единство, или изпадат в борби за власт, които ограничават държавната автономност и подкопават стабилността и свободното развитие на преходите към демокрация.
Тежкото изключение в тази посока е протестантска Женева по времето на Жан Калвин, която сякаш копира старозаветния Израел за модел на идеалната държава и на практика се превръща в чиста теокрация. По правило обаче протестантският плурализъм благоприятства религиозната свобода, стъпвайки върху принципа, че спасителната истина не може да бъде наложена по принуда от никоя земна власт. Ето защо дори калвинист като Оливър Кромуел, който не е допускал религиозна свобода в днешния смисъл на думата, все пак е разрешил повече религиозна свобода, отколкото неговите католически и англикански противници. Тази относителна свобода увеличава религиозния плурализъм, като хората формират нови църкви, и този нараснал плурализъм от своя страна, създава по-голям натиск за религиозна свобода. Преселвайки се в Новия свят подобни общности (особено баптистите и квакерите) стават главните защитници на религиозната свобода в колониите и в ранната американска република.
Нещо повече, протестантството представлява и важен източник на конкретни идеи и техники за конституционната демократична теория. А антимонархическата и прорепубликанската мисъл на английските пуритани и левелери е дълбоко залегнала в американския дебат, воден от “отците-основатели”. Протестантските семейства и училища изграждат най-изтъкнати демократични мислители и политици измежду тях – Джеймс Медисън, Александър Хамилтън, Джон Джей и Джон Адамс. Няма никакво съмнение, че вярата в неприкосновеността на индивидуалната съвест е подхранила импулса за ограничаване на държавната власт. Разнообразните и в много случаи радикално демократични процедури при управление на различните ,религиозни общности са представлявали огромен резервоар от демократични практики. Достатъчно е да споменем презвитерианите, при които свещениците са подчинени на по-възрастни от тях люде, избрани от съответната конгрегация, за да видим директна връзка между протестантското самоуправление и организационните форми на модерната представителна демокрация.

Краят на темата ПРОТЕСТАНТСТВО И ДЕМОКРАЦИЯ в следващия брой