Светослав Малинов: Православие и демокрация – І част

Отправяйки се към финала на нашата поредица от статии „Християнство и демокрация“, е редно да направим някои обобщения. На практика ние се опитвахме да правим политическа теология в рамките на юдаизма, католицизма и протестантството. С настоящата статия навлизаме в неразработеното изследователско поле на православната политическа теология. Самият избор на наименованието – в случая отказ от алтернативата „политическо богословие“ – загатва за известна чуждост и неестественост на присъствието в рамките на православието. Като доказателство за това твърдение бих посочил, че в контекста на православието самият въпрос „кои са големите православни политически теолози“ не само няма да получи отговор, но до голяма степен ще събуди недоумение. В контекста на западното християнство този въпрос е напълно разбираем и неговият отговор със сигурност ще включва имена като Карл Барт, Дитрих Бонхофер, Джон Къртни Мъри, Карл Шмит, Йохан Метц, Райнхолд Нийбур, а мнозина биха поставили в началото св. Августин и св. Тома.

Част от обяснението е в самото дефиниране на политическата теология като анализ и критика на политиката от теологическа гледна точка. Това изследователско поле бива описвано като пресечна точка между академичната дисциплина политическата те-ория и теологията, където се разглеждат общи за тях теми. Което означава двупосочно движение на мисълта: осмисляне на политическите следствия от богословската догматика и осмисляне на политическите феномени от гледна точка на богословието. Нашата тема съдържа претенцията да извлече определени политико-теоретични следствия от православната догматика и същевременно да осмисли конкретен политически феномен – демокрацията – от богословска гледна точка.

Би трябвало да е очевидно че не става дума за абстрактни аргументи, затворени в рамките на чисто академичен или църковен дебат. В първата статия от поредицата ние изтъкнахме пагубните последици от „лошата“ политическа теология за православието. Като пример взехме известната книга на Семюъл Хънтигтън „Сблъсъкът на цивилизациите“ и преобразуването на световния ред, публикувана през 1996 г., в която авторът предлага няколко обобщения за облика на православната цивилизация и нейното място в новия световен ред след края на студената война. Изводите се недвусмислени. Европа свършва там, където свършва западното християнство , казва ни Хънтингтън. Православните християни са отделна цивилизация с естествен център Русия. “ Това е отговорът, който западноевропейците желаят да чуят… Идентифицирането на Европа със западното християнство предлага ясен критерий за приемането на нови членове в западните организации. Накратко: православието и демокрацията са трудно съвместими, православните държави са извън Европа, разбрана като духовен континент. Някои от прогнозите наистина смайват със своята екстравагантност – например, че въпреки членството си в ЕС Гърция ще стане част от православен блок, доминиран от Русия, към който България, която няма шанс да стане член на ЕС, я очаква заедно с Румъния и Сърбия“.

Разсъжденията на Хънтингтън може на моменти да изглеждат плитки, но коренът им отива много дълбоко. Още през XVIII век тази посока на мислене е зададена от големия английски историк Едуард Гибън (1737-1794) в знаменития му труд „История на упадъка и краха на Римската империя“. Византийската цивилизация е описана като обществено закостеняла и лишена от възможности за развитие и обнова. Тя е недостоен наследник на славните древни, „пасивно свързана“ с техните достижения, които не е в състояние нито да запази, нито да развие. На друго място трябва да се търсят истинските наследници, които активно и творчески развиват великото антично наследство. Не на Изток, а на Запад.

Между разделените от близо две столетия Гибън и Хънтингтън можем да открием десетки авторитетни имена, които са уплътнили този образ. От него черпят „вдъхновение“ и множество не чак толкова авторитетни анализатори на Балканите чак до края на миналия век. Едно име обаче не може да бъде пропуснато, тъй като принадлежи на учен с огромно влияние, чиито трудове и до ден днешен са отправна точка за цели научни дисциплини. Става дума за Макс Вебер и за самата сърцевина на неговото интелектуално наследство, обвързаността между рационализма и Запада. Колкото и изтънчен и софистициран да е неговият анализ, колкото и искрени да са неговите призиви да не се злоупотребява с предложения от него методологически инструментариум, едва ли някой е допринесъл повече за оформянето на образите на Изтока и Запада като два „идеални“ цивилизационни типа. Измежду многото понятия, спомогнали за това, е двойката аскетизъм/мистицизъм, използвана, за да се прокара фундаментално различие между религиите на Изтока и Запада. Мистицизмът на източните религии е в основата на специфичното културно-историческо развитие на техните общества. В определени сфери на икономиката например Вебер директно говори за „ирационализма на Ориента“. Разликите между източните и западните религии е в това, че първите водят към квиетизъм и са пропити от мистицизъм, докато вторите водят към аскетизъм и активност в света. Не трябва да има никакво съмнение, за Вебер православието е типичен представител на източния мистицизъм; той дори говори за „класическия мистицизъм“ на гръцкото православие.

Дори само този кратък преглед от Гибън, през Вебер до Хънтингтън е достатъчен, за да ни позволи да говорим за наличието на традиция при западното интерпретиране на православието. Тя очевидно попада в рамките на по-общата нагласа на Запада да дефинира своята идентичност чрез въображаема конструкция на Ориента като свой обратен образ. Така „източното“ е ирационално, недоразвито, детинско, различно; „европейското“ следователно е рационално, добродетелно, зряло, нормално. Крайният резултат е манипулативно изградени образи, идеализиращи и опростяващи сложни културноисторически феномени. И най-вече спестяващи усилията на истинската образованост и навлизането в дълбочина. „Източната“ реакция срещу този подход понякога засилва още повече неговите крайни тези. В желанието си да се реваншират защитниците на православието с охота приемат тезата, че наистина има отделна източноправославна цивилизация (което е главното!), само че тя стои на по-високо стъпало от западнохристиянската. Ако прибавим и скритото действие на комплекс за малоценност, то православните защитници бързо пристигат до крайната спирка на превъзходството на православието и вредата от Запада с неговите пръскащи поквара либерализъм, права на човека и демокрация. Те дори не забелязват, че така още повече засилват вече вековния предразсъдък за чуждостта между нас и европейците, част от които продължават да смятат, че нашето приемане в Европейския съюз е огромна грешка. Всъщност предразсъдъкът е пуснал своите корени както на Изток, така и на Запад и няма значение къде е положителният и къде отрицателният знак пред него.

Темата Православие и
демокрация продължава
в следващия брой