Запитан за социалното учение на Православната църква, руският религиозен философ Николай Фьодоров отговаря: “Нашата социална програма е Светата Троица”. Този на пръв поглед ексцентричен отговор ни изправя директно пред едно от фундаменталните различия между православното и западното богословие учението за Светата Троица. Според католическия теолог Карл Ранер, независимо че западните християни формално изповядват вярата в Светата Троица, в своя религиозен опит те по същество си остават “монотеисти”. Тази констатация е последвана от извода: “Смело можем да кажем, че ако учението за Светата Троица бива отхвърлено като лъжливо, то по-голямата част от [днешната] религиозна литература ще се съхрани в почти същия вид.”
За Православната църква Светата Троица е непоколебимо основание на всяка религиозна мисъл, всяко благочестие, всеки духовен живот, всеки духовен опит. Тъкмо Нея търсим ние, когато търсим Бога, когато търсим пълнота на битието, смисъл и цел на своето съществуване.
Без да сме в състояние да навлизаме в дълбочина в тринитарния догмат, ние можем да извлечем от него минималните основания за едно възможно разбиране за човека. Защото бидейки създаден по образ Божий, човекът е създаден по образа на Бог Троица.
Православните християни вярват в един Бог, който не е просто Един, но е Триединен. Християнският Бог не е само личностен, но също и междуличностен; Бог не е само единица, но и съюз. Като Троица Бог не е просто монада – неповторима и самодостатъчна. “Бог е едновременно е монада и триада”, пише Максим Изповедник. Той е Триада на Отец, Син и Свети Дух, трите Божествени Личности, свързани Един с Друг, Бог е общност. Св. Василий Кесарийски говори за “общност на Божеството”, изразяваща се във вътрешната връзка между трите Личности. Тъкмо това мистично единство в многообразието остава винаги живо в православието, докато на Запад то постепенно се формализира, за да бъде погълнато от едно по-логично и по-подредено йерархизирано разбиране за Бога.
Затова за православието да бъдеш “по образ Божий” означава да бъдеш личност и то личност свободна. Бог е създал човека свободен, защото е искал да го призове към най-висшия дар – обожението. За да може човекът в стремежа си към Бога да се превърне чрез благодатта в това, което Бог е по Своята природа.
Истинската човешкост на човека се реализира само когато той заживее в Бога и споделя Божествените качества. Но на този призив човек трябва сам и по своя воля да отговори. Това съединение трябва да стане чрез любов, любовта изисква свобода, а тя предполага едновременно възможност за отказ и приемане. Свободата е печатът на нашата причастност към Бога, съвършеното творение на Бога. Любовта на Бога към човека е толкова голяма, че тя не може да принуждава, защото няма живот без уважение. Оттук православният теолог Владимир Лоский формулира почти парадоксалния извод: “Божествената воля винаги ще се покорява на заблужденията, склонностите и дори бунтовете на волята човешка, за да я доведе до свободно съгласие. ” Човекът е не само е в центъра на творението – неговото свободно самоопределение решава крайната съдбата на човечеството и вселената.
Човекът е свободен и отговорен, сътворен е със свободата да решава и избира. Ние сме призовани да възпроизведем на земята, доколкото е възможно, това движение на взаимната любов, която на Небето съединява трите Лица на Триединния Бог.
И това движение православните християни трябва да се опитват да осъществяват не само на нивото на вътрешния си религиозен живот, не само спрямо непосредствения си кръг от приятели и роднини, но и в по-широк план – на икономическо, социално и политическо ниво.
Троичната същност на Бога вдъхновява православната еклезиология. Църквата е една, но все пак допуска множество йерархични рангове да играят жизненоважна роля в нейната мисия. По същия начин идеята за Троицата като за единство в многообразието изпълва начина, по който е организирана Църквата. Тя е обединена на глобално ниво от общи вярвания, практики и институции, но също така взима предвид една мярка за разнообразие и различие чрез практиката на децентрализация, която разпростира властта до регионалните, националните и местните нива. Православието е организирано под формата на общност от поместни църкви -афтокефални и автономни. Всяка автокефална църква е напълно самостоятелна и независима в своето каноническо и административно управление. Автономните църкви се намират в каноническа зависимост от една или друга автокефална църква. Следователно Константинополският патриарх носи уникалната титла “вселенски”, но неговата позиция спрямо другите патриарси е по-скоро на един почетен “пръв между равни”, отколкото на висшестоящ. Преди Великата схизма тъкмо Рим се е радвал на този статут primus inter pares.
Отдалечавайки се от патриаршеския център, административната гъвкавост на автокефалните и автономните църкви, както и всекидневната свобода на работата на регионалните мрежи (диоцезите) и местните енории са замислени да насърчават разнообразието и динамиката.
В това отношение реалностите на културната специфика и историческия опит са предназначени да бъдат признати и отразени в единството на многообразието на институционалния ред на световното православие.
Всяка поместна православна църква има неповторима история, създала е уникална култура и се ръководи от самостоятелна духовна йерархия, която заедно със своите вярващи се намира в евхаристийно общение с православните християни и с духовниците на останалите поместни църкви. В основата на тяхното възникване е духовен процес, историческия образец на който можем да открием в собствената си история. Става дума за прево¬да на Библията на простонародния език на приемащите християнството народи. Достатъчно е само да споменем делото на св. св. Кирил и Методий и битката с “триезичната ерес”, за да си дадем сметка колко столетия преди Лутер на Изток се развиват аргументите, че всеки християнин има право да слави Бога на собствения си език. Напълно ос¬нователно този аспект на протестантството постоянно се изтъква като ключов принос към развитието на модерната демокрация. Православният пример, разбира се, е забравен.
Колкото и непълно да е предложеното тук описание, то би трябвало да е достатъчно, за да формулираме следните изводи: в догмата за Светата Троица и произтичащата от Нея православна антропология не можем да открием нищо, което да е принципно несъвместимо с политическата антропология на модерната демократична теория. Институционалното развитие на православието се отличава с балансирано присъствие на монархически, аристократически и демократически елемент. От еклезиологична гледна точка то може да бъде определено като по-малко демократично от протестантството и същевременно по-малко монархично от католицизма.
Затова и православието не поставя сериозни, а още по-малко непреодолими догматически препятствия пред демокрацията. Обяснението на демократичния дефицит на православните общества в сравнение с католическите и протестантските ще трябва да търси друга основа.
Православните християни могат с чиста съвест да поемат политически ангажименти в контекста на демокрацията, включително и най-важния измежду тях – защита на самата демократична форма на управление. Добре би било поместните църкви да ги напътстват в тази посока. Това не означава да ги насърчават или възпират, а да формулират фундаменталните богословско-политически въпроси и да им дадат някакъв отговор.
Православните българи избраха демокрацията, приветстваха европейския избор на нашата страна. Този избор не е случаен или временен; но последствията от него невинаги са еднозначни и малцина са подготвени за тях. В български контекст отказът от страна на Църквата да откликне на тези нови духовни потребности косвено потвърждава предразсъдъците спрямо православието, неоснователността на които се опитахме да оборим. Още по-опасно е пренебрегването на факта, че десетилетия наред нещата са били оставени в ръцете на анализатори с политически дневен ред, чужди на духа и традицията на православието. Нека да не забравяме, че те вече са свършили достатъчно със своята некомпетентност, а понякога и чиста злонамереност. Не е редно тази жизненоважна задача пред вярващите да бъде решавана с индивидуални усилия. Не е редно и да чакаме твърде дълго.
