Светослав Малинов: Католицизъм и демокрация – II част

Подписването на конкордатите с тоталитарните режими на Италия и Германия бележи вероятно най-ниската точка в антидемократичната тенденция в поведението на Католическата църква след Първия ватикански събор (1870). По същото време напрежението сред католическите интелектуалци нараства. Постепенно се напуска полето на чистата неосхоластика и враждебност към модернизма. Още през 30-те години на XX в. те започват да предлагат по-задълбочени принципни аргументи в полза на религиозната свобода и модерната демократична държава. Това, което най-вече ги вдъхновява, са Съединените щати, чиято конституционна гаранция за религиозната свобода според тях заслужава далеч по-силно одобрение, отколкото официално заявеното от Рим. Най-изтъкнатите измежду тези интелектуалци са Жак Маритен (1882-1973) и Джон Къртни Мъри (1904-1967), които правят и най-много, за да положат теоретична основа на подкрепата на Църквата към либералната демокрация.
Маритен критикува суверенната държава и защитава човешките права и демокрацията с аргументи, почерпени от католическата традиция. Мъри привежда доводи за съвместимостта между католицизма. и основаването на американската държава. Според него католическото разбиране за естественото право може да осигури обективната морална основа, от която се нуждаят демократичните конституции. Въпреки че религиозната свобода не е мислена като „основен елемент на вярата“ или теологическа истина, тя все пак е морално похвална като „елемент на мира“; това е закон, който помага на Църквата да процъфтява в модерната държава.
Вторият ватикански събор (1962-1965) отчита тези нови развития. За пръв път се появява енциклика (Pacem in Terris), в ко¬ято се изразява подкрепа за човешките права. Най-важната ревизия обаче е в енцикликата Dignitatis Humanae, която прогласява, че религиозната свобода е основно право, вкоренено в самото дадено на човека от Бога достойнство. Църквата винаги е учила, че истинската вяра не може да бъде по принуда. Тук тя вече уверява, че индивид, група или държава нямат право да се намесват със сила в индивидуалното търсене на истината. Първата половина от документа се обръща към разума, убеждавайки, че истинската вяра се търси и придобива чрез свободно общуване, обучение, изразяване, диалог и съгласие, което изисква психологическа свобода и зашита от принуда. Втората половина доказва с помощта на Откровението, че принудата във вярата противоречи на учението на Христос. Църквата подчертава, че това нито е изопачаване на истинната доктрина, нито е потвърждаване на „правото на грях“ или одобрение на теорията на либералната демокрация, вкоренена в индивидуализма на Просвещението, нито пък е скептицизъм или нихилизъм. Това по-скоро е забрана на насилствените ограничения в търсене на истината. От политическа гледна точка това означава, че политическите режими, ограничаващи тази свобода, не могат да бъдат приемливи за Църквата.
Това наистина е радикална промяна. В своя постоянен страх от антиклерикализма, прилаган дълго време от толкова много ев¬ропейски демокрации, в началото на модерната епоха Църквата, здраво се вкопчва в тезата, че държавата трябва да насърчава вярата и да ограничава отклоненията от догмата. Принципът на толерантността е невъзможен в този контекст. И все пак принципът на религиозната свобода е защитен на Втория ватикански събор. Не случайно солидна група консервативно настроени делегати са толкова възмутени от подобна „либерализация“, че отхвърлят върховенството на всички папи, последвали Йоан XXIII (вж. т.нар. седевакантизъм). Вратата към новата „политическа линия“ е широко отворена. Щом Църквата дава своето одобрение за толерантността, тя се смята свободна да стане действаща сила на промяната в държавите с преобладаващо католическо население, където демократичната толерантност все още не е постигнала превъзходство. Много малка е крачката оттук до активна съпротива срещу различните тоталитарни и авторитарни управления по света – и тя е направена.
Още повече че „инфраструктурата“ за подобни действия е изграждана от векове. Повече от всяка друга християнска църква или световна религия Католическата църква учи, че нейното единство е видимо, поддържано от мрежа от епископи, която проповядва обща вяра и морал, задължаващи всички, обвързващи и най-отдалечените католици с обща солидарност. Макар и често пъти да е упражнявала насилие върху съвестите, такава мрежа се оказва огромно предимство в борбата с политическото потисничество. Новата осъвременена политическа доктрина на Втория ватикански събор може да бъде разпространена лесно и авторитетно през държавните граници. Един пътуващ папа може да отиде до определена страна и да говори на очакващи го тълпи от католици, понякога наброяващи милиони. И те винаги ще се съберат, за да видят и чуят своя духовен водач. Дори и преди да застане зад каузата на човешките права, Църквата редовно критикува комунизма. Папа Пий X отправя, към не¬го многобройни и задълбочени критики. Следващите двама папи – Йоан XX и Павел V продължават да се противопоставят на комунистическите режими, но вече с езика на човешките права. Опирайки се на всичко това, Йоан Павел предизвиква комунистическите режими по-един безпрецедентен в дързостта си начин, като се обръща директно към техните граждани, вдъхновен от образа на Европа като християнска цивилизация, обединена от човешките права и демократичното управление. След Студената война той защитава либералната демокрация като форма на управление, в най-голяма степен благоприятстваща справедливостта и мисията на Църквата, в своята енциклика Centesimus Annus (1991). Не могат да бъдат забравени неговите думи, изречени още през 1987: „Аз не проповядвам демокрация, аз проповядвам Евангелието. Към посланието на Евангелието, разбира се, се числят всички проблеми, свързани с човешките права; и ако демокрацията означава човешки права, то тя също се числи към посланието на Църквата.“ В онзи момент президент на САЩ беше републиканецът Роналд Рейгън, министър-председател на Великобритания консерваторката Маргарет Тачър, канцлер на ФРГ християндемократът Хелмут Кол. Тогава неколцина не само си помислиха, но и написаха „дните на комунизма са преброени, разпадът на СССР е неизбежен“. Но все още не им вярваха. Може би с изключение на поляците.
В заключение можем да отбележим, че отношението на католицизма към демокрацията и либерализма за по-малко от век претърпява еволюция, дълбочината на която никой не е бил в състояние да предвиди. Това, което през XIX е било невъзможно, немислимо и директно обявявано за еретично, през втората половина на XX век е естествено и благотворно за почти всички католици по света. От камбанарията на първото десетилетие на XXI дългото помиряване между католицизма и демокрацията изглежда безспорен факт.
В този знаменателен процес има „българска следа“. За периода 1925-1935 г. нунций на Ватикана в България е монсеньор Анджело Джузепе Ронкали. Основоположник на съвременните дипломатически отношения между Ватикана и България, пратеникът на Светия престол прави всичко възможно за спася¬ването на българските евреи и до края на живота си остава искрен приятел на българите. Тъкмо той е избран за наследник на папа Пий ХП през 1958 г. Като глава на Римокатолическата църква под името Йоан ХХП1 Анджело Ронкали организира и свиква Втория ватикански събор, чиито открито заявени две цели са били осъвременяване (aggiornamento) на Църквата и насърчаване на християнското единство: Неговият живот е рядък пример за това, че един радикален реформатор все пак може па бъде истински обичан – папа Йоан XXIII остава в историята с прозвището „добрия папа“. Дали пък споменът за България и реалният допир с православието не са оказали решаващо влияние върху неговите новаторски и смели идеи? Можем да вярваме в това.
Следва Протестантство и демокрация