Преди седмица, на 26 май, дипломатическите представителства на САЩ, Белгия, Франция, Великобритания, ФРГ и Белгия организираха коктейл по случай деня срещу хомофобията и в подкрепа на планирания за месец по-късно в София гей парад. На това събитие те се обединиха около следната позиция:
България доказа през последните десетилетия, че има толерантно общество, но въпреки това невинаги правата и свободите на малцинствата са гарантирани. Работата в тази насока не е само приоритет на НПО сектора или артистичната общност. Това е и въпрос, към който трябва да бъде привлечена политическата класа.
Съзнавам, че темата е болезнена, особено в редовете на една консервативна политическа партия. Съзнавам също, че е дълбоко непопулярна в едно общество, в значителна степен подвластно на предразсъдъци и неразбиране. Но знам, че отговорността за изграждане и защита на смели политически позиции в България винаги е падала върху реформистката десница. Всеки друг може да си крие главата в пясъка и да препоръчва на хомосексуалните българи да “правят каквото си искат, ама вкъщи”. И всеки друг това ще направи. Но въпросът е политически, той засяга именно съдбата на различните извън дома им, публичното отношение към тях, съществуването им в рамките на общността такива, каквито са. Основен прийом на всяка нетолерантност е свеждането на различността до битовизъм, до нещо, което следва да остане скрито, изолирано, потулено. За ромите – ромските “квартали”, за децата с увреждания -изолаторите, цинично наречени “домове”. А за хомосексуалните – обидното свеждане на техните емоции и връзки до сексуални практики, които могат и трябва да се “правят вкъщи”.
И тъй, не иде реч дали симпатизираме на участниците в парада (те са хора като нас, хора ОТ нас – някои симпатични, други – не). Не иде реч дали споделяме техните искания и техните виждания за обществото. Със сигурност – не всички. Иде реч за правото им да излязат на улицата и да търсят правата си (а propos – гарантирани от българските закони и множество международни актове, по които България е страна), да изразят позициите си, да заявят исканията си. И преди всичко – да се защитят от дискриминацията и от прякото насилие над тези от тях, които са направили избора да изразят публично себе си. Става дума за човешки права, демократични ценности и лично достойнство. И то не точно за ценностите и достойнството на нашите съграждани, които на 26 юни ще излязат на своя парад. Става дума за нашето достойнство и нашите ценности.
Защото толерантността и приемането са достояние на силните и уверените личности и на стабилните и проспериращи общности.
Именно по тази причина няма нищо необичайно, камо ли скандално десницата да подкрепи правото на протест и демонстрация на организираната ЛГБТ общност. Това не означава подкрепа за исканията на демонстрацията им, а още по-малко – за възможните изолирани прояви, нарушаващи обществения ред. Тези прояви се дължат именно на общественото отхвърляне и последващото го острастяване, те не са сами по себе си присъщи на нито една обществена група или малцинство.
Дипломатите, които се събраха преди седмица в посолството на ФРГ, знаят всичко това. Техните общества са минали по този път. Знакът е ясен, а проблемът е разпознат и назован – той не е просто съществуването на дискриминация и омраза, а преди всичко безразличието на българските политици по важни теми, засягащи основни човешки права. Но западните посланици (както по много други теми) могат само да дадат знака.
Работата могат да свършат само българските реформистки политици.
Е, може би не и тази година…