Втората половина на изминалата 2009-а постави два важни политически въпроса. Частният е „Какъв е „raison d`?tre“ (смисълът на съществуването) на ДСБ и Синята коалиция е доминирания от ГЕРБ и лично от премиера Бате Бойко политически живот?“, а общият – „Накъде ГЕРБ и лично Бате Бойко водят България?“. Първият въпрос получи поне в значителна степен своя отговор. Отговорът на втория остава за 2010 година…
Ролята на „коректив“, на играч с ограничено влияние, подкрепящ управлението без пряко участие във властта (а и без споделяне на характерните за географските ни ширини материални облаги), не е просто нова и непривична за българската десница, свикнала за кратко да упражнява цялата власт, а за дълго – да бъде яростна и изолирана опозиция. Тази роля е въобще непривична за българския политически живот и исторически традиции – може би именно поради присъщото за нашата партизанска политика обвързване на властта с „келепира“. Не е чудно, че именно партиите от реформистката десница поеха успешно тази отговорност, докато другите партньори на ГЕРБ се провалиха бързо, макар и по съвсем различен модел. Ролята на Синята коалиция в този парламент изисква подкрепа и критика от градивни и принципни позиции – нещо непознато у нас, но съвсем обичайно за политическия живот в Западна Европа.
В шестте месеца от началото на управлението на ГЕРБ Синята коалиция защити смисъла на съществуването си и трудната си парламентарна роля с няколко ключови позиции. Изброяването по-долу съвсем не е изчерпателно, а по-скоро е извлечено от личните ми наблюдения, опит и участие:
Подписахме споразумение с ГЕРБ за здравната политика, като защитихме възможността чрез реформи и прекратяване на злоупотребите да се осигурят пари за лечение на най-тежките (основно онкологичните) заболявания. Предстои да видим доколко управляващите имат воля и компетентност да вървят по този път – от това зависи и подкрепата ни през 2010 г.
Гласувахме против безотговорното повишаване на осигурителните прагове за свободни професии, занаятчии, дребни търговци и земеделци. Направихме конкретни предложения, защитаващи тези групи от населението, които несправедливо понасят тежестта от кризата и спирането на реформите от тройната коалиция. От хода на преговорите зависи и позицията ни по социалната политика през 2010 г.
Противопоставихме се «На измененията в Закона за електронните съобщения, които допускат директен и безконтролен достъп на МВР до разпечатките на мобилните телефони, активността в интернет и други лични данни. Утвърждаваме позицията си, че националната сигурност е сигурност за отделния гражданин, в това число и сигурност срещу настъплението на службите в личния му живот. И през 2010 г. ще подкрепим само такива решения, които не поставят под съмнение основните човешки права и демократичните ценности.
Твърдо, макар и не скандално и шумно (скандалът остава запазена марка на други политически сили и в 41-ото НС) на идеите за пререгистрация на изповеданията и минимален брой „привърженици“ (?!) на всяко регистрирано изповедание, както и на опасната идея за референдум относно новините на турски език по БНТ. Останахме единствената политическа сила, която последователно защитава принципите на толерантността и зашитата на правата на българските граждани от малцинствата.
Същевременно първи предупредихме за откритите заплахи на ДПС за упражняване на политически рекет, яхнал тежките социални проблеми на тютюнопроизводителите, и за опитите на Ахмед Доган да договори имунитет за корупцията на ДПС срещу спасителен пояс за управляващите в тежки ситуации.
Междувременно разположението на силите в парламента в значителна степен се изясни. РЗС и Яне Янев предвидимо се завърнаха при създателите си. „Атака“ и Волен Сидеров се отдадоха на безусловна и сервилна подкрепа за ГЕРБ, дори и с цената на потъпкване на дългогодишни свои позиции – например по въпроса с измененията на ЗЕС и безконтролното следене.
Оттук насетне идват и два възможни отговора на важния въпрос накъде ще „ни поведе“ достолепният генерал от популярната сакрална поема „Премиер, избран от народа“. Пред него има две ясни и трудно съвместими алтернативи – да заздрави коалицията си с „Атака“ и да установи популистки милиционерски режим, твърд към правата на гражданите, но мек към руските интереси. Или да продължи преговорите със Синята коалиция и да разчита на нейната подкрепа за реформи, които доближават обществото ни до европейските стандарти не само по общи стопански показатели, но и по отношение на човешките права, интеграцията на малцинствата и най-бедните и уязвими части от населението и в крайна сметка – изграждане на правова държава, в която законът е наистина оръжие на слабите. Това не са цели, постижими в рамките на една година или един мандат. Но 2010 е годината, в която България може да тръгне в тази посока.