Милиционер и циганче седели на пейка в парка. “Орел до лайно не седи” – измърморил милиционерът. “Е, тогава да отлитам”, отвърнало циганчето.
Дори не знам защо се сетих точно за този виц, докато четях последната статия на Евгений Дайнов във вестник “Седем”. Може би защото съм съгласен с отношението му към прекалената “градска елитарност” на десницата. Или може би защото не съм съгласен с нито една друга теза от статията му. Идеята за елитарната, битикова “стара” десница и простонародната, но многобройна “нова” десница, обединени срещу крадливото управление на тройната коалиция, срещу “руснаците, комунистите и турците” или пък срещу наследените от Живково време регионални номенклатурни мафии, е привлекателна. Но тя е наивна до глупост и политически опасна. Тази идея се основава на представата, че разликите между Синята коалиция и ГЕРБ са в сферата на културните предпочитания. “Ние” шием гоблени, “те” карат такси. “Ние” слушаме Чайковски, “те” ходят в дискотека “Чака-рака”. Но всички ние като роднини от голямото семейство на ЕНП имаме общи политически ценности и сходни виждания за развитието и модернизацията на обществото.
Ако приемем, че разликите между сините и Борисов са единствено културни, г-н Дайнов е прав, а ние наистина сме лигави сноби, които се подиграват на трудолюбивото и честно селско момче от Банкя с прасето на двора. Ако ценностите ни са общи, очевидно сме длъжни да подкрепим ГЕРБ в тежката борба (която също е явно обща) или поне да им кимаме одобрително, докато си шием гоблените. И – предполага се – на следващите избори да получим гласовете на всички ценители на гоблените. Е, освен тези, които биха искали техните политически представители да се занимават с … политика.
Но … прекрасният свят, в който разликите ни с Борисов са културни, а ние имаме достатъчно време за гоблените си, просто не съществува. Евгений Дайнов не е прав, а нашите задачи са малко по-сложни. Между реформаторската десница и дуета Борисов – Цветанов съществуват поне три ключови, ценностни и в значителна степен непреодолими разлики (без да споменаваме колебливото и двузначно поведение на премиера в отношенията у с Путин):
1. Днешното управление не е във война с местните олигархии. Напротив – в повечето региони на страната ГЕРБ е политически представител на монополни кръжоци, обединени около бивши милиционерски величия, ловджийски приятелски кръгове и охранени с обществени поръчки обръчи от фирми. Ще дам само няколко примера. Най-пресни са последните промени в Закона за горите, които дават право на ловните феодали да строят безразборно в горите си. Най-показателни – отношенията между ГЕРБ и ТИМ във Варна. Най- скандалната – подкрепата за управлението на Йордан Лечков в Сливен, където моделът е криминален според прокуратурата, повдигнала девет обвинения. Не е зле в периода на галопиращо повишение на цените на храните да припомним и близките връзки между ГЕРБ и големите земеделски арендатори …
2. Правителството на ГЕРБ и особено вицепремиерът Цветанов имат отношение към индивидуалните свободи, изцяло неприемливо за традиционното дясно мислене. Становището на парламентарната подкомисия по контрол на СРС (подкрепено изцяло от представителя на “Атака” и частично от този на ГЕРБ) е доказателство както за превишаване на права от страна на МВР, така и за цялостен провал при събирането и използването на СРС. Политиката в областта на сигурносттта претърпя неуспех в двете си най-важни направления. От една страна, сред гражданите се създаде усещане за преследване, за всеобщо подслушване и цялостен климат на лична несигурност. Правоохранителните системи на властта създават нестабилност и вредят на общуването, на инициативата и в крайна сметка на благосъстоянието на българите. От друга страна, прекомерното подслушване и следене съвсем не доведе до по-силна държава. Напротив – висшата администрация стана жертва на мръсни игри на службите, вместо стабилност полицейщината донесе хаос.
3. Властта показва не само неспособност ад предприеме антикризисни мерки, но и изцяло сбъркани критерии за стопанска политика. Представите на премиера и водещите министри за увеличаване на благосъстоянието са типчни за изостанали левичарски режими. Десницата не може да приеме, че богатството се трупа чрез няколко средно големи строителни проекта, а още по-малко – чрез хвърляне на излишни пари за нови стадиони например. Тези мерки може би ще стабилизират временно една-две гомери строителни фирми, но няма как да осигурят благосъстояние, модернизация на икономиката, заетост и добри доходи. Докато управляващите са заети да подслушват гражданите и фирмите и да осигуряват гражданите и фирмите и да осигуряват привилегии за конкретни местни феодали, малките и средните фирми работят в условия на свит пазар, увеличено облагане и нечестна конкуренця. Тези, които създават богатството и работните места, фалират. Държавната политика по-скоро наказва трудолюбието, инициативата и риска, отколкото ги насърчава.
И така, задачата пред реформаторската десница не е да кима одобрително на Борисов, а още по-малко – дад го подкрепя във въображаеми борби. Задачата ни е да отстояваме личните права и свободи, икономическата свобода и честната конкуренция. Често това ще означава не просто конкуренция, а пряк сблъсък с ГЕРБ, особено в районите, в които те подкрепят корумпирани лидери и монополни кръгове. Но сблъсъкът аз стопанска свобода, съюзниците и противниците не се определят по културни критерии. Наред с ценителите на гоблените в него наши съюзници са всички, които с труд и честни усилия изкарват хляба си и особено тези, които поемат риска и инициативата да упражняват свободни професии или дребен и семеен бизнес. В това число и таксиметровите шофьори, и фризьорите, и автомонтьорите. В сблъсъка за индивидуалните права и свободни съюзници са всички, които губят личната си сигурност поради неуспешната политика на Цветанов. Ако се върнем на вица от комунистическо време, с който започва този текст, съюзник ни е циганчето, а не милиционерът.
в-к “Седем”
