Номинацията на Ципрас и Заев за Нобел (съвсем заслужена), и преди всичко – самото споразумение от Преспа, с което я заслужиха – отразява една, на пръв поглед, трудно доловима тенденция.

На фона на изключителните си геополитически успехи в Сирия и настъплението по северния бряг на Средиземно море, а и на умело увеличеното си влияние във вътрешната политика на Запада, Путин преживява небивало крушение в „близката чужбина“ и опита си за консолидация на православния свят около Кремъл:

• Загуба на влияние и остър конфликт с Черна гора, най-стария и верен руски съюзник на Балканите;
• Практическо скъсване на отношения с традиционно близката Гърция;
• Пълен провал на усилията за инфилтрация на политиката в (Северна) Македония и ясна пътна карта на Скопие към НАТО;
• Категоричен неуспех за налагане на политически дискурс срещу Преспанското споразумение и интеграцията на Македония в западните структури в България;
• Конфликт с практически всички представители на европейското Православие, в т.ч. и с българския Свети Синод, където 100% руски възпитаници и 80% кадри на ДС все пак не подкрепиха руската резолюция за Украинската църква;
• Настройване на над 50% от рускоезичното население в Украйна срещу опасността паравоенните кремълски бандити да разширят влиянието си в страната;
• Тихо, но неотстъпно движение на Грузия към НАТО, въпреки постоянните опити за намеса и разместване на политическите пластове;
• Доста шумна, но видимо неконсумирана любов с Вучич.

Практически единственият овластен съюзник на Путин в целия европейски православен свят е Република Српска в Босна. Засега.

Защо се случва?

Има две очевидни и извечни причини:

1) Непреодолимата традиция на средновековна азиатска бруталност в отношенията между Кремъл и неговите съюзници. Московците просто не умеят да се държат човешки с приятелите си, с тези, които ги обичат и разчитат на тях.
Татаро-монголският манталитет е несъвместим с националната гордост, характерна за малките православни държави. Нещо повече – политическата традиция в нито едно от нашите общества не е азиатска, а по-скоро Източно-римска. Сблъсъкът със степните нрави ни е труден и неприятен.

2) Путин просто няма какво да предложи – в икономически и политически план

Има какво да предложи на Асад, има какво да предложи на генерал Хафтар, а може би дори – на генерал Сиси. Най-малкото – оръжие и „специалисти“, макар това само да задълбочава икономическата депресия в самата Русия.

Но няма какво да предложи на православните си европейски партньори освен несигурност, вмешателство, корупция и газ на монополни цени. Както ми каза наскоро един западен журналист от руски произход:

We can’t sell our policy on the Balkans, ’cause we’re selling shit…

На този фон, угодническото и хлъзгаво поведение на нашето „прозападно“ правителство ми е трудно обяснимо. Но това е отделна тема.