Има по света племена, които преживяват от факта, че съществуват такива, каквито са. Живеят в джунглата на Амазония например, както преди половин век – незасегнати не само от бялата цивилизация на конкистадорите, но и от околните им индиански империи. За съществуването на тези резервати отделят пари правителствата, някои големи научни институти и най-вече известен брой антрополози, които изследват бита на туземците.
Животът на тези хора е мизерен и поне по нашите стандарти безкрайно сив и тъжен. Единственият ресурс е именно липсата на всякакъв обществен напредък. Никакви са и шансовете за лично развитие чрез труд, образование и в крайна сметка – успех в състезанието на живота. Младите естествено напускат. Един от тези младежи, напуснали Амазонската джунгла, се казва Мануел Франциску душ Сантуш, известен буквално на целия свят с прякора си – Гаринча. Той преодолява мизерния си произход, глада в многочлен-ното семейство, алкохолизма на баща си и тежките си (вродени и придобити от болести) физически недъзи, за да стане един от безспорно най-великите и известни спортисти в света. Историята на Гаринча е позната и трагична, но едно е безспорно – тръгнал от най-ниския възможен старт, той развива таланта си и изцяло, без остатък изстисква възможностите, които Животът му дава. В последните години е тревога наблюдавам една обществена насока, която охотно се насажда от повечето печатни медии у нас. Сякаш надеждите ни за стопански напредък неизменно са свързани с идеята, че “Някой” ще идва да “снася кинти”, а на нас ще “ни капе”. Всичко май започна с твърдението, че г-н Симеон фон Сакс-Кобург цу Готта ще доведе някакви свои арабски приятели да “инвестират в туризма”. Завърналият се заедно с г-н Симеон у нас Стоян Ганев бълнуваше някакви казина, пълни с руски и израелски граждани. Впоследствие властта на всички нива се унесе в блян за вечно повишаващи се цени на недвижимите имоти, строителство, ограничено до 111 000 кв.км, застроена площ и също така неизчерпа ем поток от английски и (отново) руски граждани, изкупуващи некачествени апартаменти на космически цени. Очевидният край на имотния балон мина незабелязан покрай очакванията за приток на европейски субсидии, подлежащи на “усвояване” без особено усилие.
Крахът на всички тези напразни надежди съвсем не сложи край на бляновете. Те просто се преселиха в трансцендентното, отвъдното, или по-прозаично – в далечното минало. Парите се предполага да “капят” покрай древни тракийски оброчища, римски терми, царски скелети и най-сетне поради очевидната нужда от чудо -свети мощи. И съвсем не искам да кажа, че мнозинството българи са мързеливи или наивни. Напротив – миражът за dolce vita far niente е натрапван упорито от управляващите и от слугински медии. Особено интересно е, че обикновено го наричат “туризъм”. Добавят всякакви епитети – селски, градски, културен, религиозен, медицински, сексуален, алкохолен. По същността си това представлява надежда, че – подобно на племената в Амазония – ще преживяваме благодарение на, общо взето, външ ни за нас фактори, за които не сме допринесли повече, отколкото за мъченичеството на свети Йоан Кръстител. Затова и властта “насърчава туризма”, като се грижи за подобни странични “атракции”, без изобщо да вникне в същността на този важен стопански отрасъл. А тя е проста.
За да “насърчи туризма”, стопанството и заетостта, властта трябва да се погрижи преди всичко за две неща:
Добри условия за малък и семеен бизнес. Прости и ясни правила на играта, справедливи данъци и такси, гъвкаво уреждане на сезонните трудови и осигурителни отношения, уреждане на режима на семейните предприятия.
Добра заобикаляща среда – чиста и съхранена природа, канализация, електроснабдяване, водоснабдяване.
При тези условия българските граждани от множество морски, планински, богати на исторически ценности или минерални води райони могат да осигурят прехраната и бъдещето на семействата си със собствения си труд, риск, инвестиции, спестовност. Могат да развият талантите си там, където са родени и израсли, като обогатяват собственото си семейство, махала, град, община. Да влязат в житейското състезание, без да напускат родните си места, или да се върнат в тях след завършване на образование и натрупване на професионален опит.
Алтернативата е държавата да лъже хората, че могат да станат богати благодарение на фактори, които не зависят от тях. Малцина ще повярват и единственият туризъм, който могат да развият, е подобен на този от Амазонските джунгли. Антрополози, психолози и социолози ще идват да изследват тези общности и техните надежди за чудотворно забогатяване. А талантливите – подобно на Мане Гаринча – ще тръгват от най-ниската стартова площадка и сами ще цробиват пътя си в един отнапред враждебен свят, в който властта насърчава не предприемчивите и трудолюбивите, а мошениците, свалящи звезди от небето.
This website uses cookies so that we can provide you with the best user experience possible. Cookie information is stored in your browser and performs functions such as recognising you when you return to our website and helping our team to understand which sections of the website you find most interesting and useful.