Радан Кънев: Между сметките и ценностите

В неделя се игра „вечното дерби“ ЦСКА – „Левски“. За някои може би това беше футбол. Някои сигурно още го обсъждат, а имам дори приятели, които са били на стадиона… Но това беше в най-добрия случай подражание.
Замислих се по тези въпроси, изправен пред непосилното предизвикателство да коментирам публичното отразяване на спора между синдикати и правителство, наречен кой знае защо „дебат за пенсионната реформа“. Това не е дебат, а безсмислени упражнения на гърба на бюджета, гражданите и в крайна сметка – на обществения интерес.
В медиите наблюдаваме един сблъсък, свеждащ се до две основни послания. Управляващите предлагат увеличаване на нужния стаж за добиване право на пенсия, а синдикатите – увеличаване на осигурителната вноска. Но и двете страни нито назовават проблемите, нито предложенията им са техни решения. Ще се спра именно на премълчаните проблеми на осигурителната система:
1. Всички анализи показват, че пенсионната политика на кабинетите „Сакскобургготски“ и „Станишев“ е претърпяла провал. Всяка стъпка е водела към увеличаване на дефицита в пенсионната система, без да решава нито едно от съществените предизвикателства. Моделът на намаляване на вноските за сметка на трансфери от бюджета е провален – липсва зависимост между намаляване на вноските и увеличаване на броя осигурени лица и събираемостта на вноските. Казано просто – НДСВ и БСП заблуждаваха хората, че плащат по-малко за същите пенсии. Всъщност чрез субсидиите от нашите данъци плащахме повече за по-ниски пенсии.
2. Независимо от намаляването на вноската с нови 2% от началото на 2010 г. броят на осигурените лица намалява с над 200 хиляди души. Увеличаването на осигурителния, доход за самонаетите лица дава очакваните неблагоприятни последици, за които Синята коалиция навреме предупреди – над 20% от самонаетите са „избягали“ в сивата икономика, а от земеделските производители – над 25%.
3. Като естествено следствие на тези процеси бюджетът на НОИ за 2010 г. е с планиран дефицит от над 2 милиарда (!) – пари от данъци, които отиват за плащане на пенсии. Тези пари обаче все пак не достигат – налице е 10% увеличение на планирания дефицит, нови 206 млн. лв. ще трябва да се отделят от фонд „И Бойко е човек“, който уж беше за… реформи.
4. Именно поради сбъркания модел правителството допуска сериозно изкривяване на принципите на финансиране на осигурителната система по няколко направления:
Всички служители на МВР, въоръжените сили и съдебната система се пенсионират много по-рано от другите, получават пенсии за много по-дълъг пери¬од и големи обезщетения при пенсиониране. Бюджетът на съответните ведомства обаче не внася необходимата за подобни привилегии сума в НОИ. Близо 400 милиона лева годишно биват източвани от вноските на работещите и от самонаетите лица.
Земеделските производители се осигуряваха години наред върху месечен доход, почти равен на размера на пенсията им (за „редовите“, непривилегировани граждани съотношението е около 1:3), а тютюнопроизводителите – върху доход, по-нисък от размера на получаваната пенсия. Над 150 милиона годишно е загубата от този подход отново за сметка на осигурените лица.
Социалните пенсии се изплащат от НОИ, без да бъдат покрити от бюджета на МТСП, т.е. – направо от вноските на работещите.
Тези изкривявания не са безобидни. Макар правителството да компенсира загубите със субсидия за НОИ, те допринасят в най-голяма степен за основния проблем, пред който е изправена осигурителната система: Прекъсването на връзката между размера на вноските и размера на получаваната пенсия, между труда, дохода и осигуряването на достойни старини.
Затова и днешният „дебат“ е безсмислен. Няма значение дали ще работим по-дълго, или ще внасяме повече. И в двата случая вноските не отиват в разумна степен за нашите пенсии и за пенсиите на родителите ни. Отиват за поддържането на тромавата и неефективна бюрократична машина. Когато МВР не отделя от бюджета си нужните пари за пенсионните права на служителите си (а ги отделяме всички ние от наши пари), няма мотивация да съкрати излишните. Когато МТСП не отделя от бюджета си пари, които са по същество социално подпомагане, а не пенсии, няма интерес от съвестен контрол. А другата страна на медала е ясна – когато българският гражданин със среден и висок доход не вижда връзка между дохода и пенсията си, не е насърчен да прави реални вноски.
Затова и Синята коалиция не приема нито т.нар. „реформа“ на правителството, нито напъна на синдикатите за прибързано увеличаване на вноските. Преди теза две стъпки да. бъдат оценени, е нужно да се проведе именно реформа без кавички и с ясни измерения:
1. Смела административна реформа, съкращаване на излишни администрации, обединяване на други, рязко намаляване на, т.нар., „обща администрация (счетоводители, човешки ресурси, правни отдели, излишни тунеядски ръководни длъжности).
2. Премахване на, изкривяванията и неравновесието в пенсионната система: Държавата да
плаща за всички свои служители вноски, отговарящи на действителните им пенсионни права.
След административната реформа и намаляването на броя на служителите тя ще има достатъчно средства за това.
3. Увеличаване на елемента на лично спестяване (т.нар. „втори стълб“) в пенсионната система. Така по-голяма част от вноските ни ще се натрупват по лична сметка и ще има смисъл от осигуряване на реален висок доход.
Едва след като тази реформа бъде проведена, може да се оцени безпристрастно, от една страна, какви са възможностите на бюджета да внася осигуровки и да изплаща пенсии, а, от друга -каква е действителната възможност и мотивация на гражданите да участват в осигурителната система. Крайно време е на управляващите да стане ясно, че стопанските и социалните про¬цеси не са въпрос на бакалска сметка, а на сериозно, ценностно обусловено решение на гражданите за тяхното бъдеще. На тази основа е редно да се обсъдят тежките въпроси за пенсионната възраст и стаж и размера на вноските. Защото тези теми са наистина важни и високи пенсии са действително невъзможни, ако не се осигуряваме дълго време на реален доход. В заключение ще си позволя да цитирам професор Лудвиг Ерхард, човекът, който преди 60 години убеди Европа, че икономиката не е въпрос на сметки, а на ценности:
„Ние или трябва да се задоволяваме с малко, или да работим повече. Трудът е и остава основа на благосъстоянието.“