Преди двайсетина дена писах за политическите позиции на Синята коалиция през 2009 г., които я разграничават от управляващите и от другия парламентарен партньор на ГЕРБ – партия „Атака“. Тези позиции започнаха да оформят образа на коалицията като основна реформаторска група в 41-ото Народно събрание и политически двигател на усилията за модернизация и създаване на правова държава. Това е и естествената роля на реформистката десница, която отговаря на очакванията на избирателите? Пред успешното изпълнение на подобна задача обаче стоят поне два много сериозни проблема:
Първият е ограничената подкрепа, която Синята коалиция получи на изборите през юли 2009 г. и съответно скромно политически представителство в парламента и липса на представители в изпълнителната власт. Присъствието ни в институциите не отговаря на влиянието на защитаваните от нас идеи и позиции. Голяма част от реформистки настроените и от десните избиратели гласуваха за ГЕРБ преди половин година, за да осигурят смяна на безобразното коалиционно управление. Добрата новина е, че след осем години пълна политическа изолация десницата е все пак в по-добро положение и очевидно се е научила да се възползва от малки възможности, за да постига сериозни политически резултати. Ако в края на 2009 г. заехме позиция срещу безконтролното следене на телефони и интернет чрез интерфейс, днес можем да се похвалим, че възраженията ни са приети от управляващите и в новия си вид Законът за електронните съобщения ще бъде приемлив от гледна точка на човешките права. Същевременно твърдата ни позиция срещу генномодифицираните организми (ГМО) в земеделието среща всеобща обществена подкрепа и по всичко личи, че и по този този твърде важен въпрос правителството ще отстъпи пред разумните ни аргументи. Тези „малки победи“ по ключови политически и социални теми съдържат в себе си ключа към голяма победа – постигане на модел на трайно сътрудничество между реформистките политически кръгове и гражданското общество и съответно налагане в политическия дневен ред на важните за гражданите теми.
Вторият и със сигурност по-важен проблем е състоянието на дълбока стопанска криза. Реформите трябва да започнат именно в тези условия благодарение на безотговорността, с която предишните две управления пропиляха политическия и паричен ресурс на стопанския растеж. Най-лошото е, че управляващата партия е хипнотизирана от измеренията на кризата. С малки изключения представителите на ГЕРБ бягат от икономическата тема като дявол от тамян, а министрите наблюдават скока на безработицата и верижните фалити с нелепото очакване, че кризата ще „отмине“. Изглежда, че екипът на МТСП не оценява структурния характер на безработицата и не разбира опасността „дъното“ на кризата да се превърне в жизнено равнище за голяма част от населението за години напред… В тези условия реформистката десница не може да си позволи лукса да предлага единствено ограничен брой решения по конкретни теми – иначе логично поведение за малък партньор в мнозинството. ДСБ и СДС са изправени пред отговорността да предлагат на управляващите както конкретни решения на основните стопански въпроси, така и обща визия за икономическо развитие отвъд „острата фаза“ на кризата, когато трайната изостаналост и неконкурентоспособност на българската икономика ще възпрепятстват възстановяването.
Според станалите досадни до втръсване реклами японският йероглиф за „криза“ означавал и „възможност“. Действително предизвикателствата пред Синята коалиция изглеждат непосилни за политическото ни влияние. Но именно в решението на тези две задачи – представителството на гражданското общество и създаването на смела антикризисна програма, се крие възможността за утвърждаване на позициите на десницата и политическото? влияние за десетилетия напред.