Радан Кънев: Какво ни каза Ангела Меркел

Когато слушаме госпожа Меркел да надъхва младите активисти на партията си с думите, че „мултикултурният модел се провали“, е добре, преди да яхнем конете и да запрашим към Божи гроб, изтребвайки иноверците по пътя си, да се замислим какво ни казва тя. Защото посланието й е наистина важно. Какво се провали всъщност и по какъв начин това ни засяга като българи и граждани на ЕС?
Наличието на имигранти или на значителни малцинства само по себе си не е заплаха. Ще дам пример с Америка провалът й е пророкуван почти ежегодно по повод на имиграцията на ирландците, започнала преди два века, на евреите от Източна Европа преди век, на пуерториканците преди осемдесет години и на мексиканците през последните десетилетия. Пророкуван е при освобождението на робите и при премахването на сегрегацията, при влизането в Първата световна война и при излизането от виетнамската. За последно преди две години, при избора на цветнокож президент. Многократно е повтаряно твърдението, че загубата на WASP (бял англосаксонски протестант) идентичност е краят на Америка.
Но Америка е там. И продължава да привлича имигранти и капитали. И сред имигрантите продължават да са част от най-образованите, смелите, трудолюбивите граждани на Китай, Индия, Швеция, България и… Кения. Ню Йорк отдавна не е никак WASP идентичен, но това не пречи да продължава да бъде свръхмощен стопански, културен и интелектуален двигател на западния свят. Нещо повече след няколко последователни мандата под умелото и твърдо ръководство на един католик и на един евреин градът вече съвсем не е символ на корупция и престъпност, а напротив гарантира сигурността и просперитета на своите осем милиона жители от стотина националности и още по няколко милиона приходящи работници и туристи. Не, моделът за интеграция на чужденците в западния свят не е провален.
Провали се обаче подмяната на социалното пазарно стопанство с „държава на благоденствието“
Провали се идеята, че държавата може да поеме 100% отговорност за здравето и старините ни, за покрива над главите ни, за отоплението и дори прехраната ни. Неуспехът на интеграционната политика на държавите от Западна Европа трябва да бъде прочетен именно от тази гледна точка. През 50-те и 60-те години всички в Германия – и немци, и турци, и италианци, живеят със съзнанието, че „трудът е и ще остане основа на благосъстоянието“, по думите на Лудвиг Ерхард. Всички живеят с отговорността за утрешния ден на семействата си. Всеки член на обществото е длъжен с труда си да осигурява жизнения си стандарт. Социалното пазарно стопанство изгражда общество на отговорността, в което всеки отговаря за собствения си напредък, а общността поема грижата единствено за онеправданите, за тези, които нямат възможност да се издържат със собствените си сили и труд.
И ако днес богатите европейски държави привличат и отглеждат не работници, а потребители на социални услуги, проблемът не е в цвета, нито дори в културата и религията. Проблемът е преди всичко в социалните системи, които допускат да се взема от все по-малко активно работещи граждани, за да се дава на все повече бездействащи и „обезкуражени“, част от които са, казано съвсем ясно – мързеливи. „Държавата на благоденствието“ за разлика от обществото на отговорността допуска значителни групи от населението да преживяват в относително охолство, без да работят и без да търсят подобряване на положението си чрез образование, преквалификация, поемане на стопански риск. Допуска-следователно и имигранти, чиято цел не е да работят при по-добри условия от предлаганите в родината им, а да живеят при такива условия за чужда сметка. Това е – естествено – особено тревожно за мнозинството работещи граждани, защото те не са свързани с тези имигранти с никакви роднински, съседски или дори историческо-културни връзки. Предпоставките за конфликт с национални, расови или религиозни измерения са налице. Но тези предпоставки не са расови – те са стопански и най-вече политически…
Наивно е да се мисли, че имигрантите могат да бъдат културно претопени, а опасно – да се планира да бъдат физически изхвърлени.
Демографското и стопанско развитие на съвременния свят и непрекъснатото улесняване на придвижването на хора в него неизбежно ще водят до етническа и верска разнородност в богатите западни страни. Дори и най-разюзданите политически популисти, които печелят нови и нови позиции в Европа, нямат сериозна програма и достоверно звучащи мерки за ограничаване на имиграцията. Те си играят с чувствата на уплашените си или възмутени съграждани, но много рядко им сочат действителното решение на проблемите. А действителното решение е в реформите на социалните системи и връщане на принципите на отговорността и справедливостта на мястото на разхищението и уравниловката.
Когато обаче говорим за конкретния случай с Германия и пропукването на „мултикултурния“ консенсус, се очертават измеренията на още един провал. Трайното установяване в страната на огромна мюсюлманска общност извади наяве недовършения разговор за отношенията между държавата и църквите
Германия има тъжен опит в това отношение, белязан с „Културната борба“ на Бисмарк срещу католическата църква и с политиката на Хитлер за заместване на християнската с расова и идеологическа идентичност. Като реакция на тези вредни и насилнически подходи следвоенна Германия допуска значително пряко влияние на вероизповеданията върху политическите решения и значителна пряка власт на свещениците върху ежедневието на вярващите. Това влияние се упражнява въз основа на неписани правила, по силата на които основните християнски църкви не си и помислят да злоупотребят с властта си, а държавната машина дори няма лостове за контрол и предотвратяване на евентуални злоупотреби. Ислямът, или по-точно множество негови течения, не са страна по този неписан договор. И днес тези течения активно злоупотребяват не толкова с културната автономия, колкото с правото си да упражняват безпрепятствено и безнаказано политическо влияние върху членовете на религиозните общности. Но не религиозната толерантност е предпоставка за проблемите, а липсата на достатъчно ясно разграничение на сферата на влияние на секуларната държавна власт и на авторитета на Изповеданията. Не в утвърждаване на християнската същност на Германия е решението, а в утвърждаване на секуларния политически модел, който не е толкова слаб в нито една друга европейска държава. Не трябва да забравяме, че секуларният политически модел на пълно отделяне на държавата от църквата (най-силно развит в Съединените щати) няма нищо общо с войнстващия атеизъм. Той е гаранция за свободата на изповедание, за религиозната толерантност, но и за предотвратяване на явлението „политизирана религия“, което силно тревожи голяма част от германското и холандското общество днес.
Съчетанието на двете описани явления – големи групи от обществото, увиснали на врата на другите чрез социални програми, от една страна, и изолирани религиозни общности, живеещи по собствени норми извън обществения договор, от друга, е провалът, за който госпожа Меркел говори. Съсредоточаването на двата проблема в една и съща общност е действително опасно и поставя под въпрос много от доскоро безспорните достижения на Федералната република. Решението обаче със сигурност не е кръстоносен поход срещу исляма, а още по-малко – срещу самите мюсюлмани, които са първите жертви на тази опасна изолация.

Поводът за написването на тази статия е всъщност вътрешнополитически. Управлението на ГЕРБ затъва в хаос и популизъм. „Атака“ увеличава влиянието си и натиска за крайно леви и националистически политики. Българското общество е уязвимо и от двете описани болести. Последните решения на правителството показват, че комунистическите навици да се вземе от работещите и спестяващите, за да се даде на всички поравно, са живи и устойчиви. Големи обществени групи се стремят да ползват привилегии за сметка на данъци и осигуровки, плащани от други (и в този случай съвсем нямам предвид единствено ромите). От друга страна, мюсюлманите у нас от десетилетия живеят в изолация и вътрешнообщностен политически диктат. За този диктат, и особено за разпространението му сред помаците и ромите мюсюлмани, огромен принос имат представители на самото изповедание. Очевидно е, че държавната власт не съумява да се противопостави на това политическо влияние.
С неизбежното усилване на имиграцията и очакваното увеличаване на дела на ромското и мюсюлманско население у нас рисковете от политическа радикализация ще се увеличават. И по тази причина е особено съществено днес да следим политическия разговор в по-богатите европейски страни и да правим верните изводи. Проблемите могат да бъдат предотвратени с разумна политика, която да не допуска социалните помощи да се превръщат в източник на препитание, а, от друга страна, последователно да налага разделението на политиката от изповеданията и да гарантира верска толерантност.

Споделяне: 

Facebook

Последни Новини

Бонка Василева: Проектобюджетът на София e реалистичен план...
Проектобюджетът на София e реалистичен план за нашите възможности. Има две неща, които се...
Декларация на ПГ на ПП-ДБ по случай 100...
Днес се навършват 100 години от най-кървавия терористичен акт в историята на България и...
Рискът за помощта за Украйна и неговото възпиране....
Рисков контекст След началото на руската война срещу Украйна през февруари 2022 г., военната...
Радан Кънев за лъжовната кампания, че еврото ще...
„Мисля, че вече всички разбраха, че това не е възможно, а и че никой...
Бонка Василева: Транспортните дружества години наред са източвани....
„И четирите транспортни дружества в София са под властта на ГЕРБ, БСП и ИТН....