Радан Кънев: Какво ни каза Ангела Меркел

Когато слушаме госпожа Меркел да надъхва младите активисти на партията си с думите, че „мултикултурният модел се провали“, е добре, преди да яхнем конете и да запрашим към Божи гроб, изтребвайки иноверците по пътя си, да се замислим какво ни казва тя. Защото посланието й е наистина важно. Какво се провали всъщност и по какъв начин това ни засяга като българи и граждани на ЕС?
Наличието на имигранти или на значителни малцинства само по себе си не е заплаха. Ще дам пример с Америка провалът й е пророкуван почти ежегодно по повод на имиграцията на ирландците, започнала преди два века, на евреите от Източна Европа преди век, на пуерториканците преди осемдесет години и на мексиканците през последните десетилетия. Пророкуван е при освобождението на робите и при премахването на сегрегацията, при влизането в Първата световна война и при излизането от виетнамската. За последно преди две години, при избора на цветнокож президент. Многократно е повтаряно твърдението, че загубата на WASP (бял англосаксонски протестант) идентичност е краят на Америка.
Но Америка е там. И продължава да привлича имигранти и капитали. И сред имигрантите продължават да са част от най-образованите, смелите, трудолюбивите граждани на Китай, Индия, Швеция, България и… Кения. Ню Йорк отдавна не е никак WASP идентичен, но това не пречи да продължава да бъде свръхмощен стопански, културен и интелектуален двигател на западния свят. Нещо повече след няколко последователни мандата под умелото и твърдо ръководство на един католик и на един евреин градът вече съвсем не е символ на корупция и престъпност, а напротив гарантира сигурността и просперитета на своите осем милиона жители от стотина националности и още по няколко милиона приходящи работници и туристи. Не, моделът за интеграция на чужденците в западния свят не е провален.
Провали се обаче подмяната на социалното пазарно стопанство с „държава на благоденствието“
Провали се идеята, че държавата може да поеме 100% отговорност за здравето и старините ни, за покрива над главите ни, за отоплението и дори прехраната ни. Неуспехът на интеграционната политика на държавите от Западна Европа трябва да бъде прочетен именно от тази гледна точка. През 50-те и 60-те години всички в Германия – и немци, и турци, и италианци, живеят със съзнанието, че „трудът е и ще остане основа на благосъстоянието“, по думите на Лудвиг Ерхард. Всички живеят с отговорността за утрешния ден на семействата си. Всеки член на обществото е длъжен с труда си да осигурява жизнения си стандарт. Социалното пазарно стопанство изгражда общество на отговорността, в което всеки отговаря за собствения си напредък, а общността поема грижата единствено за онеправданите, за тези, които нямат възможност да се издържат със собствените си сили и труд.
И ако днес богатите европейски държави привличат и отглеждат не работници, а потребители на социални услуги, проблемът не е в цвета, нито дори в културата и религията. Проблемът е преди всичко в социалните системи, които допускат да се взема от все по-малко активно работещи граждани, за да се дава на все повече бездействащи и „обезкуражени“, част от които са, казано съвсем ясно – мързеливи. „Държавата на благоденствието“ за разлика от обществото на отговорността допуска значителни групи от населението да преживяват в относително охолство, без да работят и без да търсят подобряване на положението си чрез образование, преквалификация, поемане на стопански риск. Допуска-следователно и имигранти, чиято цел не е да работят при по-добри условия от предлаганите в родината им, а да живеят при такива условия за чужда сметка. Това е – естествено – особено тревожно за мнозинството работещи граждани, защото те не са свързани с тези имигранти с никакви роднински, съседски или дори историческо-културни връзки. Предпоставките за конфликт с национални, расови или религиозни измерения са налице. Но тези предпоставки не са расови – те са стопански и най-вече политически…
Наивно е да се мисли, че имигрантите могат да бъдат културно претопени, а опасно – да се планира да бъдат физически изхвърлени.
Демографското и стопанско развитие на съвременния свят и непрекъснатото улесняване на придвижването на хора в него неизбежно ще водят до етническа и верска разнородност в богатите западни страни. Дори и най-разюзданите политически популисти, които печелят нови и нови позиции в Европа, нямат сериозна програма и достоверно звучащи мерки за ограничаване на имиграцията. Те си играят с чувствата на уплашените си или възмутени съграждани, но много рядко им сочат действителното решение на проблемите. А действителното решение е в реформите на социалните системи и връщане на принципите на отговорността и справедливостта на мястото на разхищението и уравниловката.
Когато обаче говорим за конкретния случай с Германия и пропукването на „мултикултурния“ консенсус, се очертават измеренията на още един провал. Трайното установяване в страната на огромна мюсюлманска общност извади наяве недовършения разговор за отношенията между държавата и църквите
Германия има тъжен опит в това отношение, белязан с „Културната борба“ на Бисмарк срещу католическата църква и с политиката на Хитлер за заместване на християнската с расова и идеологическа идентичност. Като реакция на тези вредни и насилнически подходи следвоенна Германия допуска значително пряко влияние на вероизповеданията върху политическите решения и значителна пряка власт на свещениците върху ежедневието на вярващите. Това влияние се упражнява въз основа на неписани правила, по силата на които основните християнски църкви не си и помислят да злоупотребят с властта си, а държавната машина дори няма лостове за контрол и предотвратяване на евентуални злоупотреби. Ислямът, или по-точно множество негови течения, не са страна по този неписан договор. И днес тези течения активно злоупотребяват не толкова с културната автономия, колкото с правото си да упражняват безпрепятствено и безнаказано политическо влияние върху членовете на религиозните общности. Но не религиозната толерантност е предпоставка за проблемите, а липсата на достатъчно ясно разграничение на сферата на влияние на секуларната държавна власт и на авторитета на Изповеданията. Не в утвърждаване на християнската същност на Германия е решението, а в утвърждаване на секуларния политически модел, който не е толкова слаб в нито една друга европейска държава. Не трябва да забравяме, че секуларният политически модел на пълно отделяне на държавата от църквата (най-силно развит в Съединените щати) няма нищо общо с войнстващия атеизъм. Той е гаранция за свободата на изповедание, за религиозната толерантност, но и за предотвратяване на явлението „политизирана религия“, което силно тревожи голяма част от германското и холандското общество днес.
Съчетанието на двете описани явления – големи групи от обществото, увиснали на врата на другите чрез социални програми, от една страна, и изолирани религиозни общности, живеещи по собствени норми извън обществения договор, от друга, е провалът, за който госпожа Меркел говори. Съсредоточаването на двата проблема в една и съща общност е действително опасно и поставя под въпрос много от доскоро безспорните достижения на Федералната република. Решението обаче със сигурност не е кръстоносен поход срещу исляма, а още по-малко – срещу самите мюсюлмани, които са първите жертви на тази опасна изолация.

Поводът за написването на тази статия е всъщност вътрешнополитически. Управлението на ГЕРБ затъва в хаос и популизъм. „Атака“ увеличава влиянието си и натиска за крайно леви и националистически политики. Българското общество е уязвимо и от двете описани болести. Последните решения на правителството показват, че комунистическите навици да се вземе от работещите и спестяващите, за да се даде на всички поравно, са живи и устойчиви. Големи обществени групи се стремят да ползват привилегии за сметка на данъци и осигуровки, плащани от други (и в този случай съвсем нямам предвид единствено ромите). От друга страна, мюсюлманите у нас от десетилетия живеят в изолация и вътрешнообщностен политически диктат. За този диктат, и особено за разпространението му сред помаците и ромите мюсюлмани, огромен принос имат представители на самото изповедание. Очевидно е, че държавната власт не съумява да се противопостави на това политическо влияние.
С неизбежното усилване на имиграцията и очакваното увеличаване на дела на ромското и мюсюлманско население у нас рисковете от политическа радикализация ще се увеличават. И по тази причина е особено съществено днес да следим политическия разговор в по-богатите европейски страни и да правим верните изводи. Проблемите могат да бъдат предотвратени с разумна политика, която да не допуска социалните помощи да се превръщат в източник на препитание, а, от друга страна, последователно да налага разделението на политиката от изповеданията и да гарантира верска толерантност.