Радан Кънев: Днешните бежанци бягат от същия режим, който беше наложен на 9 септември в България

Днес отчитаме 71 години не просто от една мрачна историческа дата, а от кулминацията на едно пълно столетие на политическо насилие в българската история, започнала с насилствената детронация на българския монарх през август 1886г. и завършила с чудовищното престъпление на възродителния процес между 1985-1989г. Това столетие взе десетки хиляди жертви българи, български граждани, репресирани, убити и затваряни от българската власт и от българска ръка. Много време ще ми отнеме да изброя само министър-председателите на българската монархия, които са станали жертва на политическото насилие от различни окраски в България. Дни ще ни отнеме да изброяваме жертвите на репресиите непосредствено след 9 септември, огромна част от тях активни борци срещу включването на България на страната на Оста във Втората световна война, включително бележити български държавници, обявили война на нацистка Германия седмица преди да бъдат свалени насилствено от власт на 9 септември. Днес ние отново свеждаме глава на тази дата и се прекланяме пред паметта на жертвите и пострадалите не просто от деветосептемврийския преврат в България и репресиите след него, репресии, отнели живота на хиляди български комунисти, анархисти, социалдемократи и други представители на лявото пространство в България. Не е нужно да изтъкваме единствено личността на Трайчо Костов сред многото жертви, негови съпартийци. Така че тук не става дума за партийно противопоставяне, става дума за противопоставяне на политическото насилие, на диктатурата и на техния символ и кулминация в лицето на деветосептемврийския преврат. След този преврат България смени лагера, прави сте, колеги от БСП. Смени лагера от лагера на единия съюзник по Пакта Рибентроп-Молотов, към лагера на другия съюзник по Пакта Рибентроп-Молотов. От единия уродлив тоталитарен режим на 20в. към другия уродлив тоталитарен режим на 20в. От съюзници на едните, станахме неделима част и най-верен представител на другия тоталитарен режим. В продължение на 45 години, а боя се, трябва да кажем, в много отношения в продължение на 70 години, той ни откъсна от нормалните европейски демократични ценности, от съзнанието за обществения мир като най-висша ценност и политическото насилие като най-уродливо проявление на политическата власт. Режим, който ще остане неизбежно записан с черни букви в страниците на историята на нашата страна, жертвите на който надхвърлят може би 300 000 души. Режим, който изгони стотици хиляди през телените мрежи извън границата на България, за в момента, в който телените мрежи паднаха, следващи стотици хиляди, може би над милион, да я напуснат при първа възможност. И днес, когато наблюдаваме как през падналите телени мрежи на псевдонацистките, т.нар. социалистически баасистки режими, и съюзниците на комунистическия режим в Северна Африка и арабския свят, бягат стотици хиляди, най-уродливото нещо е ние да казваме, че грешка е било падането на тези режими. Тези хора бягат от същия режим, по същия начин, по който 2/3 от моите връстници избягаха между 1990-95г. в момента, в който телените мрежи на комунистическия режим паднаха. Нито ще забравим как още първите дни след 9 септември комунистическата партия започна саморазправа със своите политически опоненти и представители на интелигенцията, на църквата, на местната власт, отново повтарям – огромна част от тях противници на съюза между България и Германия през Втората световна война, нито ще забравим как в последните си издихания комунистическия режим се обърна към крайния национализъм и превърна България от 80-те години в страната с най-голяма заплаха за етнически конфликт. Освен че в целия този период комунистическата партия унищожи политическия, икономическия и културния елит на България чрез политическото насилие от началото до края на режима, тя нанесе тежки рани на обществото ни, които далеч не са зараснали. Не е никак трудно да видим, че етническата и верска рана от 80-те години също не е зараснала в българското общество. И тук ще кажа нещо повече – докато политическото насилие не бъде признато и отречено, тези рани няма как да зараснат. Докато обществото не мине през процеса на покаянието и прошката, тези рани няма как да зараснат. Обществото ни ще продължава да страда от спомена за политическото насилие, няма да бъде защитено нито от нови негови прояви, нито от непознатите в българската история до 80-те, до 1985г. прояви на расизъм и на верска нетолерантност, нито от непрекъснато избуяващите през последните години престъпления на омразата, нито от други форми на остро противопоставяне. То няма да има културата на приобщаване на новото, на различното, която днес виждаме в държави от северна и западна Европа, които са осъдили и отхвърлили политическото насилие. Нещо повече – културата на компромиса в политиката и на търсене на общия интерес няма да се наложи без историческо признание на последиците от политическото насилие. Няма как да приемем компромиса за категория на политическия морал докато не сме приели насилието за най-голямото зло в политиката. А това нещо, колеги, боя се и от днешната декларация, която чухме от социалистическата партия, не е направено. Ние не сме определили политическото насилие като еднозначно най-големия враг на демокрацията, на свободата, на сътрудничеството и на добруването в едно общество, това нещо просто в българската политика не е еднозначно казано. Засега, а може би завинаги, ние оставаме длъжници пред паметта на всички жертви на комунистическия режим и на всички други жертви на политическото насилие в България. Пред тях и пред себе си, поне ние от РБ, даваме дума, че няма да спрем да разказваме на младите хора в страната си за ужасите на тоталитаризма и насилието, за злото, наречено комунизъм, че ние няма да спрем да отхвърляме насилието във всяка негова форма. Благодаря.