Радан Кънев: Без Живков в ЕНП

Изминалата седмица даде отговор на един стар и болезнен за всички привърженици на десницата (а и за всички реформаторски настроени граждани) въпрос: Синята коалиция и ГЕРБ общ политически „полюс“ ли са, придатък ли е реформаторската десница на ГЕРБ. За привържениците на ДСБ и СДС, а в още по-голяма степен за хората с десни и реформаторски убеждения, които не са пряко свързани с партиите, а търсят представителство, отговорът беше ясен. Те не виждаха особена идейна или политическа близост между Синята коалиция и ГЕРБ и реагираха на подкрепата за еднопартийното управление на Борисов с учудване, а нерядко и с разочарование. Действията на сините се възприемаха често като поведение на съветници на министрите и премиера. За тези, които ни симпатизират, това беше неприемливо, доколкото представлява сериозна експертна помощ без политически ангажимент за промяна насреща. За тези, които ни мразят – опит да черпим власт от позицията на безотговорен фактор, на „сив кардинал“ на кабинета.
Този въпрос вече не стои. Отговор му даде еформаторската десница с позицията си по бюджета и с категоричните послания, които събранието на ДСБ отправи. Но отговор даде и премиерът Борисов с изказванията си, с които реабилитира не просто диктатора Живков, но и една от най-сочните лъжи в българската политика – тази, че три пъти фалиралият режим на Живков е довел до икономически ръст и напредък. След средата на месец Ноември 2010г., нещата са ясни Синята коалиция не е придатък или съветник на ГЕРБ, а самостоятелна дясна алтернатива. За съжаление единствената реформаторска алтернатива у нас
Споровете около бюджета и левия завой на ГЕРБ, от една страна, и реабилитацията на Живков, от друга, са пряко свързани. Това не е съвпадение, а политическа закономерност. Нещо повече – това е и обяснението на неспособността на ГЕРБ да посочи път отвъд кризата. ГЕРБ не просто не успява да преодолее наследството на тройната коалиция, от което толкова натрапчиво се оплаква. ГЕРБ не може да преодолее наследството на Живков. Защото наследството на тройната коалиция действително е почти навсякъде – в бюджетните дупки, в разрушената инфраструктура, в продънената здравна система и фалиралия социален модел, в корумпираните служби за сигурност, в неустойчивия модел на развитие на земеделието, във „феодализирането“ на местната власт и областните структури. Но всичко това е поправимо. Доказа го кабинетът на Иван Костов през 1997-2001 г., когато преодоля много по-тежко наследство и реформира далеч по-изостанали обществени отношения, пренасяйки буквално страната от Азия в Европа. Със смели реформи, завареното от Борисов можеше вече да бъде превърнато в ефективно модернизираща се държава и нарастваща икономика.
Но наследството на Живков е в главите.
И ако кризата се задълбочава с всички рискове да се превърне в десетилетна депресия (на прост език – влачене по корем по стопанското дъно), то не е просто защото Борисов не проведе реформи. Нека бъдем честни -ние знаехме, че той няма компетентността за реформи. Разбрахме бързо, че няма и смелостта. А без смелост и компетентност няма и реформи.
Но Борисов не можа да осигури най-важното, за което беше избран – сигурност и справедливост за гражданите, отговорност в управлението. Не можа да го направи и няма да успее. Няма да успее и Първанов. Защото те жалят по Живковите времена. Техните представи за ред, сигурност и справедливост не са модерни, не са европейски. Те са наследени от Живков. В това отношение ГЕРБ с БСП и с Първанов не са конкуренти – съмишленици са. Политическата мисъл на ГЕРБ е формирана в Симеоново, а „алтернативата“ на Гоце – в АОНСУ. Те не могат да изведат страната от кризата, защото не могат да дадат свобода и правна рамка за самостоятелност и инициатива на предприемачите, условия за честна конкуренция и развитие на творчеството и таланта на отделните хора. Те оплаквачките на Живков -не разсъждават така. Те бленуват комини и газопроводи, милиарди заеми, държавно дирижирани „приоритети“, в които да загробват парите ни, милиарди кражби от управлението на тези проекти.
И тук е предизвикателството пред десницата. Да даде нов, модерен смисъл на тези понятия -сигурност, справедливост, отговорност. Да убедим активните хора, работещите, рискуващите, че е възможно в България да има честен пазар и ясни правила, свободна конкуренция, в която си струва да рискуваш, да започнеш втора работа, да откриеш трета фирма, да наемеш нов работник. Че няма вечно над главите има да се плете мрежата от братовчедски кадесарски връзки, наследени още от времето (да, неопрежалимото време на Живков…), когато областният партиен секретар беше главатар на всички „стопански ръководители“, кметове, прокурори, съдии, милиционери.
Защото сигурност за дребните предприемачи, за хората със свободни професии, за семейните фирми, младите хора е точно това – че няма да са жертва на корупция и привилегии. Сигурност, че ще развиват бизнеса си в честна конкуренция. Че данъците и осигуровките ще са предвидими, че ще има ясни и еднакви правила. Че собствеността ще е неприкосновена и. наследима, че от труда си е да натрупват спестявания за старините си, да гледат напред. Ще могат да осигурят семействата си по начин, който на родителите им беше забранено да се замогнат в честно състезание. Защото в непрежалимите Живкови времена това беше забранено – да трупаш през жизнения си път, за да тръгнат децата ти от по-високо стъпало това най-естествено човешко желание.
Справедливост е каквото си изработил, с голямата част от плодовете да разполагаш. Да има връзка между труда и доходите, между риска, смелостта и печалбите. Всекиму според усилията -това е представата за справедливост на западния свят. И ако е нахална лъжа това, че при Живков е имало стопански успехи (а то е опашата нахална лъжа), то е именно защото никой нямаше стимул да работи. Защото един работещ хранеше десет мързеливи, едно успешно предприятие – десет фалирали. И когато днес ни пробутват същата манджа, това не е справедливост.
Личната отговорност е преди всичко да осигуриш здравето си, старините си, семейството си. И чак тогава идва отговорността на държавата, да осигури солидарност. Но солидарност означава обществото, отделният данъкоплатец, да даде наистина на тези, които са безпомощни, без равен старт, без възможности – а не на тези, които викат под прозорците на премиера … Солидарност е когато даваш със съзнанието, че така е правилно. И със съзнанието, че получаващият днес може да ти даде утре, когато си в нужда. В днешното българско общество такава солидарност няма. Тя следва от налагането на нови понятия за сигурност и справедливост, основани на свободата. И това е голямата и смела задача пред поколения реформаторски политици.

в-к „Седем“