Срещу първата организирана от държавата защита на българските медици в Либия се води системна и непрекъсната кампания. Големият успех на Кадафи стана превръщането на делото в предмет на вътрешнополитическа конфронтация. След спечелването на изборите Първанов и Сакскобургготски промениха защитната стратегия. Вместо твърдост и противопоставяне се опитаха да се споразумеят и направиха реални отстъпки на либийския диктатор. Атаките срещу правителството на ОДС имат за цел да скрият от обществото, че сменената защита е отговорна за пропуснатите шансове за по-благоприятно решение за българските медицински сестри.

Тук всяка клевета, изложена в курсив, ще получи своя отговор.

Правителството скрило случая от българската общественост. Не реагирало своевременно в първите дни след задържането на медиците и не защитило физическото и психическото здраве на задържаните.

Информацията за задържане на медиците е получена ден след ареста, на 11.02.1999. На другия ден в МВнР е извикан консулът на Либия с настояване за освобождаване на българите. Изпращани са почти всекидневно ноти с настояване за освобождаване на българите. На ниво заместник-министър на външните работи и директор на управление са провеждани срещи с управляващия либийското посолство и с консула.

Арестът не е скрит от обществеността. МВнР излиза със съобщения и декларации още на 13 и 15.02.1999.

Изпратена е работна група на МВнР. Тя се среща с либийския външен министър и му предава категоричното настояване на българския му колега за освобождаване на медиците. Среща се със задържаните и им дава възможност да споделят своите оплаквания.

В резултат от българския натиск седмица след информацията за ареста са освободени 17 от задържаните 23 българи. Днес трагедията щеше да засегне 23-мата, ако не бе реагирано своевременно. В отговор на посланието на българския министър е получен писмен ангажимент от страна на либийския външен министър, че не е застрашено доброто физическо и психическо състояние на българите и че след освобождаването на първите, когато завърши следствието, ще бъде ускорено освобождаването на останалите.

В самото начало на кризата в края на 1998 правителството е пропуснало възможността да изведе задържаните от ареста и от Либия.

В този период задържаните теоретически биха могли да бъдат изведени от Либия чрез дипломатически натиск или чрез операция на съответните служби. Втората възможност е нереалистична, защото няма потенциал за нея. Евентуален опит би превърнал в заложници няколко хиляди българи, работещи в Либия, а тяхната сигурност трябва да се гарантира с всяко решение. Такъв опит би се тълкувал като потвърждение на абсурдната теза на обвинението за участие на медиците ни във външен политически заговор срещу Либия.

Що се отнася до дипломатическите действия и натиск, възможностите са ограничени. Излизането от Либия е възможно само с изходни визи, което поставя напускането на страната на когото и да било в зависимост от решението на властите. Дори извеждането от Либия на тези наши сънародници, срещу които вече не се водеха следствени действия, стана по волята на местните власти.

Правителството не е искало и осигурило адвокатска защита за задържаните в периода на следствието и е пропуснало да направи това, дори когато делото им бе внесено в либийската прокуратура.

Българската страна иска непрекъснато и най-категорично адвокатска защита. Либия отказва с аргумент, че по време на следствието според тяхното право това не е възможно. След 25.05.1999, когато делото излиза от следствието, отново се иска допускане на адвокат. Отказът е с аргумента, че делото е внесено в Бюрото за народен иск, което ограничава достъпа на адвокат до задържаните, преди да формулира обвинението срещу тях. Отказът е даден на 14.08.1999 от Саид Хафияна, председател на Бюрото за народен иск, и от либийското посолство. Междувременно е намерен адвокат, готов да поеме защитата.

Български официални лица са започнали първи да квалифицират делото като политическо, с което са създали лоша атмосфера в двустранните отношения и предпоставки то действително да стане политическо.

Всъщност е обратното. На 16.06.1999 в Претория Муамар Кадафи лично дава недвусмислен сигнал за политическия характер на делото по време на среща със заместник-министъра на външните работи Марин Райков. На 14.08.1999 пред временно управляващия българското посолство ръководителят на Бюрото за народен иск буквално обявява делото за политическо. Последвалите изявления на Кадафи потвърждават, че има политически сценарий, в който българските медици са изкупителни жертви.

Едва на 2.06.2001 българският министър-председател прави изявление, че ако българските медици в Либия са били измъчвани, това не е нито справедлив, нито честен процес.

Отзоваването на посланика в Либия лишило медиците ни от защита.

Въпросният посланикът е отзован, защото София няма информация за започналото през октомври 1998 либийско разследване на СПИН-заразата до ареста на българските медици. Няма сигнал за риск от повдигане на обвинение. Няма анализи и предложения за противопоставяне на въвличането на българи в СПИН-скандала дори след първото задържане на две наши сънароднички през декември 1998 година. В изпратено уведомление този инцидент е третиран като рутинен консулски казус. След задържането на 23-мата ни сънародници през февруари посланикът не успява да се срещне с тях повече от седмица. Това налага изпращане на работна група от МВнР.

Друго основание за отзоваването на посланика, впрочем прекарал 6 години преди това в Либия, е да се даде ясен знак на Триполи за силното недоволство на България от развитието на случая.

Българското правителство не е реагирало своевременно след образуването на съдебното дело с оглед подготовка на защитата и нейното интернационализиране.

Обвинението е повдигнато през февруари 2000 г. Вярно е, че ръководителите на парламентарните групи, сред които е Г. Първанов, решават информирането на обществеността да се забави (с 6 дни). Това не пречи само до края на месеца да се предприемат следните действия:

• МВнР отправя остра протестна нота и ангажира адвокат О. Бизанти;
• Българският президент разговаря с Муамар Кадафи;
• Българският премиер разговаря с италианския си колега Масимо, д’Алема, следват инструкции до италианския посланик в Триполи да се ангажира със случая (Италия има най-близки отношения с Либия);
• Правителството изпраща делегация начело с министъра на правосъдието Т. Симеонов за съдействие на организацията на защитата;
• България сезира председателя на Европейския парламент г-жа Никол Фонтен чрез послание на председателя на ЕНП г-н Мартенс;
• Постоянното българско представителство в Женева набавя секретен доклад на Световната здравна организация, който описва как е станало заразяването на децата със СПИН в болницата в Бенгази;
• МВнР отправя официални молби за съдействие към посланици на ЕС в София и към арабските посланици.

Това е само част от защитата. Впоследствие председателят на Народното събрание Й. Соколов посещава Триполи. Представител на МВнР обсъжда със секретаря и с главния администратор на Международния съд в Хага евентуалното сезиране на съда относно изтезанията на българските медици. Проф. Люк Монтание и проф. Люк Перен се съгласяват да помогнат като експерти в “това мъчително дело”. Представените на либийската страна писмените становища на проф. Перен показват невинността на българските граждани от гледна точка на научно-медицинската аргументация. На 16.06.2001 посланиците на страните от “тройката” на ЕС в Триполи връчват в либийското външно министерство меморандум, засягащ спазването на човешките права по повод случая с шестимата български медици.

Безпристрастният прочит на хронологията на събитията показва, че не може въобще да се говори за забавяне и безотговорност при организацията на защитата. Не е пропуснат нито един момент за търсене на международно съдействие. Това признава и следващият председател на правителствената междуведомствена комисия министър Ант. Станков.

Ядрото на тази защита е, че България няма да приеме политическа саморазправа с шестима нейни граждани.