Първанов носи основната вина за посланиците – агенти

АСЕН АГОВ: Госпожо председател, уважаеми колеги! Живеем сякаш в подменена действителност. Вместо мнозинството от депутатите в този парламент да са гневни, че има тъй злепоставящи факти за българската дипломатическа служба се оказва, че е гневна Българската социалистическа партия. Само те са ядосани и всички онези, които смятат себе си за патриотично настроени българи, за хора, които виждат живота на бъдните поколения в един общ европейски дом, в съюз с най-напредналите страни на света – става въпрос за нашите деца и нашите внуци, трябва да се чувстваме виновни затова, че очертаваме това бъдеще.

Аз ще си позволя, госпожо председател, да разкажа една случка, която съм преживял лично и заради която съм се червил. Като вицепрезидент на Парламентарната асамблея на НАТО, имах честта да бъда избран на тази позиция, бяхме заедно с президента на асамблеята и с всички други най-видни представители на тази асамблея на проучвателна мисия в един тежък конфликтен район само преди три години. Докладчик на едно от заседанията беше българският посланик. Този посланик изложи всички пропагандни тези на страната от другата страна на конфликта. Дойдоха при мен моите колеги, депутати от редица европейски страни и от Съединените щати и ме попитаха: „Този какъв е?“. Аз ще ви кажа какъв е. Намерих отговора в архивите в Държавния архив. Ето какво пише: „За служители в Държавна сигурност се приемат български граждани, които са безпределно предани и верни на българския народ – дотук О,кей – на БКП, на дружбата със съветските социалистически републики и притежават необходимите лични и делови качества“. Това е в Указ Х1670 на Държавния съвет на Народна република България.
Година по-рано в документ на Политбюро на ЦК на БКП се казва следното: „Разузнавателното управление при Комитета за Държавна сигурност обменя материали и провежда съвместни и съгласувани мероприятия с разузнавателните органи на СССР и другите социалистически страни, в съответствие с действащите съглашения“.
Тогава, свързвайки тези две неща – едното от историята от преди толкова много години, всъщност това е било ръководното начало на Държавна сигурност, и моите лични – бих казал притеснителни преживявания в столицата на тази страна в конфликтен район, където България, обърнете внимание, беше контактната страна за НАТО и сега името на посланика излезе в списъка. Аз казвам: трябва ли аз да се червя, трябва ли министърът да се черви, трябва ли всички ние тук, които гледаме напред към европейското, към атлантическото бъдеще на децата и внуците ни, да бъдем със зачервени лица от това, че тези хора, тук отляво, се гневят заради осъществяването най-накрая, след двадесет години влачене по корем, на нещо, което трябваше да се случи в началото?
Тук бяха дадени примери за това как посланик на сега съюзническа страна бил с удължен срок на действие в България, бил му продължен мандата. Там сигурно са управлявали същите посткомунисти, каквито управляваха у нас, за да му удължат мандата. Защото аз знам, че по времето на примерно друга страна, когато управляваше същата посткомунистическа партия като у нас, бяха назначавани дипломати, които наричаха собствените си министри, собствените си депутати предатели, защото са предали каузата и това е ставало в разговор, на който съм присъствал. Това е ставало, защото те са били верни на тези укази и тези постановления, за които говорих преди малко. Тук не става въпрос за лоялност, тук става въпрос за принципи.
Ще добавя още нещо – за да се стигне до тази ситуация без да виня когото и да било, ще спомена само историята. Голямата част от тези назначения бяха издадени с указ на сегашния президент на републиката. Няма как да не ми гложди съзнанието разсъждението, че той извърши всичко това, за да оправдае собствената си принадлежност към Държавна сигурност. Благодаря ви.