Прошко Прошков

Прошко Прошков е кмет на район Лозенец, София, инженер, обича математиката, децата, музиката и немската бира. Той е от стар софийски род, носи името на дядо си, което идва от „прошка“.

Как би се описал, ако се погледнеш отстрани в този момент?

Ще ми се да съм постигнал състоянието на „красив, умен и прилично дебел мъж в разцвета на силите си“, подобно на Карлсон. Шегата настрана, рядко се замислям над подобен въпрос, по-скоро своята оценка търся в непредубедените и разумни близки и недотам близки хора, които със знаците си ми подсказват, ако твърде много залитна в определена посока. Ако се опитам да се опиша нескромно, ще кажа, че съм умерено млад, натрапчиво енергичен, малко бунтар, все още много обичам, все още вярвам и съм достатъчно ексцентричен, за да отстоявам тези права. Преди правех наука, сега практикувам изкуството да работиш за хората. Понякога, когато гледам лицето си в огледало, се питам струва ли си, има ли смисъл цялата борба с вятърни мелници, но това не трае повече от миг. Струва си всеки скъсан нерв, всяка минута напрежение. Стига да знаеш и да вярваш, че това, което е правиш, е правдиво и трябва да дадеш всичко от себе си, нямаш основание за леност и съзерцание.

Каква е твоята „Приказка на живота“?

Приказката на моя живот е с твърди корици, за да си я запазя по-дълго. Илюстрирана е с пастелни бои. Започва в края на лятото на 1974 г. в Първа градска болница. Роден съм на края на „Раковски“, до самата Перловска река. Там е домът на моите родители. В семейството си бях възпитан на уважение към свободата. Имах щастливо детство, Щастливо детство – игри по в двора на 120-о училище, в невероятните задни дворчета на кооперациите около „Евлоги Георгиев“ и футбол до късни нощи, тихите улички на „Лозенец“. София е моят град, откакто съм проплакал, корените ми са тук.

След дипломирането си получих покана за работа по научни проекти в Германия. Тази страна стана повратна точка в разбирането ми за редно и нередно, искрено и лицемерно. Честността, упоритият труд и усещането за принадлежност към общество при тези хора са ключ към успеха им. Част от добрите практики, които съм въвел в администрацията и административното обслужване в район „Лозенец“, съм заимствал от начина на работа на германските институции.

През 2004 г. се прибрах в България, за да бъда по-близо до семейството и приятелите си, а и чувствах нарастващото в мен желание да се върна освен да работя, а и да се включа в обществения и политически живот, и то не като наблюдател.

Твоят работен ден?

Кметът няма работен ден, особено ако влага страст. Звучи като изтъркано клише, но това не е професия, а по-скоро лична кауза. Градът е жив организъм с динамика и, ако не усещаш пулса на общността, едва ли би могъл да бъдеш добър кмет. Безсънните нощи са гарантирани, щастието от успехите, дори и от малките, е неизмеримо.

Мрачната част на ежедневието ми е свързана с борбата с институциите. Малцина знаят, но въпреки че са избираеми, районните кметове не разполагат със самостоятелен бюджет, не разполагат с почти никакви правомощия и посредством закона и правилата на Столична община са превърнати в пощенски кутии за сигнали и заявки на граждани, които препращат „нагоре“ и често не получават съдействие. Казано просто – хората си избраха районни кметове, натовариха ги с очаквания, а законодателство и община ги лишиха от правото им да водят местна политика. За съжаление, управляващите вместо да разширят правомощията на районните кметове, така че да имат възможност да решават проблемите на кварталите, избраха по-лесния път и направо премахнаха избираемостта на районните кметове. По този начин лишиха близо три милиона българи от София, Варна и Пловдив от възможността да посочват кмета, който искат да ги управлява. Централизирането на управлението в общината е престъпление срещу града и хората.

Какво означава да си „софиянец“?

Моят род е в София от края на деветнайсти век и по двете линии. Родих се, израснах и се изучих в София. Любовта към града ми предаде моят баща, който издирваше литература за стара София, четеше много и ми разказваше, докато правехме нашите редовни съботни преходи от няколко километра през целия град. Тръгвахме от Перловска река в посока планината или към Централна гара през центъра, спирахме за сладолед по „Графа“, дишахме въздуха на Борисовата градина. Да си софиянец, означава да обичаш града си, дори ирационално, да помниш какъв е бил, за да го сравниш с това, в което се превръща, да страдаш за София и да я пазиш. Софиянецът е погрешно смятан за циничен и самодоволен индивид. Типичният гражданин на столицата е космополит, толерантен и любопитен, артистичен по особен начин и понякога симпатично объркан между собствения си морален и естетичен код и прагматизма на случващото се наоколо. Софиянец означава отговорност и гордост. Обичам София и мисля, че град с такова древно минало има добро бъдеще, ако се управлява от хора, които го разбират и усещат!

София/Лозенец имат ли своя приказка?

Тази приказка започва в древността с града, сгушен в планината, с десетки минерални извори, на кръстопът между изток и запад, север и юг. Прелиствайки страниците, потопен в разказа за разцвета, представяйки си кестените и трамваите преди Втората световна война, се питам как сякаш внезапно градът ни се превръща в задъхано и трудно за живеене място? Хубавото на приказката е, че няма край и никога не е късно. Мечтая в някоя от следващите глави да попадна на историята на Европейската столица на културата София, град, разкрил пред себе си и Европа историческото си богатство, възстановил и изложил културните си маршрути, дарил здравето на минералните си извори, град, космополитен като жителите си. Време е да спрем да мечтаем и да станем всички съавтори на приказката.

Харесайте ни и ни следете: