При слаба власт вилнеят монополи и мошеници

Още в края на лятото министър Дянков обяви, че излизаме от кризата. Има ли вече данни, че това е така?
Министърът многократно обявява излизания от кризата, които не се сбъднаха. Всяко следващо негово твърдение, че „сега“ излизаме от кризата, всъщност е признание, че при предишното твърдение той е сбъркал. Тук не става въпрос за елементарно предозиране на „задължителния“ оптимизъм, който един вицепремиер, отговарящ за икономиката, е прието да излъчва в подобни случаи. Такава упоритост в грешните прогнози показва, че те не са „служебни“, а са резултат от искрена заблуда. При това трябва да се има предвид, че финансовият министър е най-рано и най-пълно информираният човек в държавата за всичко, ставащо в икономиката и финансите. И той очевидно не може „да прочете“ в тази информация какви са вътрешните причини за рецесията и къде са изходите от нея. Което означава, че цялото правителство се „бори“ с кризата, без да я разбира и да предвижда проявленията и последствията от нея. А това вече е тежък проблем за цялото общество.
Засега няма данни за увеличаване на заетостта, доходите и потреблението, т.е. нито един от класическите признаци за преодоляване на икономическия застой не е налице.
Премиерът Бойко Борисовсов претендира, че успешно противодейства на кризата, защото не е увеличил данъците, както са сторили други правителства в Европа. Това не е ли реален успех на правителството?
Твърденията на премиера Борисов, че правителството се справя с кризата, защото не е увеличило ДДС или други данъци (за разлика от съседни нам страни), са много по-добър похват от твърденията на Дянков, но те са само умела спекулация. Защото Борисов не прие властта в една фалирала държава като сегашния премиер-министър на Гърция. Спестена му е и заплахата от девалвация на националната валута, която е постоянно бреме за премиер-министъра на Румъния. ГЕРБ взе властта при стабилен лев благодарение на валутния борд (установен още през 1997 г.) и нарастващия валутен резерв на БНБ през целия период от 1998 до 2008 г. Също така според данни от Министерството на финансите (МФ) днешният кабинет е наследил фискален резерв от 7.7 млрд. лева (юли 2009 г.), но приключва 2010 г. с 5.4 млрд., или с 2.3 млрд. лева по-малко. Пак според МФ Борисов наследява 9.3 млрд. лева държавен дълг (общо външен и вътрешен) и приключва 2010 г. с 10.5 млрд., или 1.2 млрд. лева по-голям дълг. При това в този разчет е включен само вътрешният дълг по емитираните държавни ценни книжа. Ако се отчетат и неплатените сметки на правителството и общините към фирмите, картината ще се влоши. Според работодателски организации в края на 2010 г. неплатените сметки на държавата са около 800 млн. лева. Това са 140 млн. повече от прочутите 660 млн., който кабинетът на Борисов обяви като дългово наследство от предишното управление и чието погасяване беше дежурното оправдание за изоставените реформи. Тук възниква и въпросът успех или провал е фактът, че правителството изхарчи 1 млрд. лева по-малко от планираните за 2010 г. Тази „пестеливост“ е за сметка на неразплащане с фирмите и всъщност блокира цялата икономика. В крайна сметка общо за година и половина управление сегашното правителство изхарчи 3.5 млрд. лева от прежденатрупаните резерви и новите борчове, без при това да е погасило старите дългове. Както казват децата – така и баба знае.
По-добре ли щеше да е, ако вместо да похарчи част от парите в резерва, правителството беше увеличило данъците?
В никакъв случай. Запазването на ниските данъци е правилно. Белите пари са наистина за черни дни. Ако ги имаха, правителствата на Гърция, Румъния, Испания, Португалия, Ирландия, та дори и Великобритания, също не биха повишили данъците. Да не говорим за намаляването на заплати и пенсии. Но заварените резерви, благодарение на които сегашното ни правителство избегна най-непопулярните мерки, не са основание за приписване на заслуги. Тяхното харчене за покриване на дефицитите на държавата не представлява излизане от кризата.
Статистиката сочи увеличение на брутния вътрешен продукт (БВП) и на износа. Това не е ли все пак дълго чаканият изход от рецесията?
Зад фасадата на статистическата „бодрост“, която подхранва правителствените претенции за успехи, се крият твърде гнили основи. Широката публика едва ли знае, че в края на м. ноември 2010 г. (много време след като бяха приети първоначалният, че и коригираният бюджет за 2010 г.) Националният статистически институт (НСИ) промени методиката за пресмятане на БВП и вкара в него напълно условни обеми „сива“ икономика. Така вместо първоначално заложените в бюджета 63.5 млрд. лева НСИ повиши изкуствено БВП за 2010 г. на 71.7 млрд. лева, или с 8.2 млрд. (13%) повече. За оправдание послужиха методически стандарти на Евростат за включването в БВП и на „сивата икономика“, бакшишите и платените на ръка услуги. Някои наричат това „наливане на вода в млякото“. Фактически отчетените суми на публичния преразход вече не се отнасят към фактически отчетения БВП, а към една по-висока, хипотетично определена величина. Така бюджетните дефицити „магически“ се намаляват. Благодарение на този фокус МФ отчете „близки до планираните“ дефицити за 2010 г. Това не само че е политически некоректно във вътрешен план, но може да навлече нови проблеми тъкмо с Евростат, чиито указания уж се спазвали с натъкмяването на БВП. Впрочем в самия ЕС въпросните методики на Евростат са подложени на силни критики, защото бяха използвани от Гърция за спекулации и измами с размера на бюджетните дефицити, довели в крайна сметка до фалит на държавата и заплаха за еврото като единна валута. Все по-силно се налага мнението, че дефицитите трябва да се пресмятат само на база на т.нар. фискално-оперативен БВП, т.е. спрямо онази част от икономиката, която е осчетоводена официално. Само два месеца преди приключването на бюджетната година у нас НСИ направи обратното. Каквито и да са причините за това, правителството би трябвало да отчете изпълнението на бюджета за 2010 г. по методиката, по която той е планиран. Това е тест за професионална и политическа почтеност.
Но при износа всичко е документирано и ръстът му не подлежи на съмнение.
Така е, но не споделям еуфорията, свързана с този факт. Първо, износът още не е достигнал предкризисните нива от 2008 г., но не това е важното. Важно е какво изнасяме. Суровините и материалите са основен дял в националния ни експорт и вече 10 години те заемат неизменните 42 на сто от него. Високотехнологичната продукция пък е неизменно малка част. Краят на това „колониално“ съотношение не се вижда и през политиката на сегашното правителство. Срещу надеждите, че ръстът на износа в този му вид ще ни изведе от кризата, ще припомня, че изходът от всяка икономическа криза е преди всичко структурен, а не количествен въпрос. Изобщо винаги в стопанската история и навсякъде по света икономиките, излезли от криза, функционират по нови правила, с нови продукти и по-високи технологии. За нас новите правила означават работещи институции и надеждно правосъдие. Новите продукти изискват нова производствена култура и по-образовани хора. Новите технологии предполагат чужди стратегически инвеститори. И то не във водни и добивни концесии, а в електроника, биотехнологии, информационни продукти и автомобилостроене. Всичко това изисква точно тези реформи, за които ние от ДСБ претендираме и критикувахме правителството до втръсване – съдебна система, образование, здравеопазване, антимонополно законодателство. Навсякъде промените буксуват. Затова въпреки увеличения износ за пръв път от 13 години имаме номинален спад на доходите на домакинствата.
От друга страна, добивът на суровини и ниските нива на преработка са най-енергоемката част в производствената верига. Ясно е колко безперспективен е подобен износ точно за страна като България. Това ни обрича на ниска енергийна ефективност, екологични проблеми и в крайна сметка бедност и лошо качество на живота. Тук държа да отбележа, че електроенергията също е специфична суровина и нискотехнологичен продукт, дори когато е произвеждана от ядрени централи. Затова и износът на електроенергия не е добрата алтернатива за България. Същото важи и за преноса на енергийни суровини по руските тръби.
Интуитивните прогнози за подобна безперспективна икономика карат младите и образовани българи да напускат страната. Данните от току-що състоялото се национално преброяване илюстрират обществения застой и дори регрес през последните 10 години по-добре от всичко друго. Трайно са напуснали страната 600 хиляди българи. Сред тях едва ли има невръстни деца и пенсионери. Нямам съмнение че заминалите са по-образованите, по-можещите, по-инициативните, по-младите и по-здравите от средните нива за останалите тук. През 2010 г. те щяха да произведат БВП за 16-18 млрд. лева. Щяха да влеят в хазната 6-7 млрд. лева. От тях в пенсионните фондове щяха да постъпят допълнителни 1.7-2 млрд. лева. Пенсиите сега щяха да са по-високи с 25-30 на сто.
Цените растат и безработицата също се увеличава. Какво е обяснението?
Тук е мястото да се каже, че статистически отчетената безработица не обхваща трайно неработещите, които не си търсят работа в бюрата по труда. Затова много по-важен показател е числото на заетите и осигурени хора. През 2010 г. броят на заетите е спаднал спрямо 2009 г. с 300 хиляди души, или с над 12 на сто. Тенденцията продължава и през 2011 г.
В момента у нас се наблюдава класическа стагфлация, т.е. едновременно протичащи стагнация (икономически застой), скок на цените (инфлация) и спад на заетостта. Това противоестествено съчетание за една пазарна икономика се дължи на злоупотребите с монополно положение на енергийни и водни доставчици, безнаказано картелиране на крупни производители на зърно и храни и повишаване на цените, обезсърчаване на дребните и средните произво¬дители и нарастване на рентиерството.
Важна роля играят и възможностите за лесно кредитиране при високи лихви. Тук буквално цитирах условията на икономика в стагфлация, описани в „дебелите книги“. България покрива всички тези условия като по учебник. До тях обаче се стига само при устойчиво порочни политики, корупция и неефективни институции. Прибавяйки към всичко това и световните тенденции за ценови ръст при храните и енергийните суровини, е ясно, че нашата стагфлация се дължи не на случайни, а на системни фактори. Изходът не предполага лесни решения. Необходимо е държавно управление с изключително висока експертиза и много смели политики. Откровено ще призная, че съм песимист за възможността това правителство да реши проблема. Не и с този състав.
Някои по-млади ваши колеги обясняват увеличението на цените със събитията в Африка, с увеличените цени на петрола и с цените по световните борси. Прави ли са? Какво е вашето обяснение?
Това е вярно само донякъде. Наистина петролът се купува по международни цени. Това засяга и руския петрол в Черноморския басейн. Но, от друга страна, всички рафинерии в света имат буферни запаси, чрез които омекотяват резките ценови шокове. В ЕС те трябва да подържат значителни запаси по закон. Производителите на горива ценообразуват свободно, но са длъжни да правят това по открита за данъчните органи методика. Правителствата дори и в „най-пазарните“ икономики не допускат цялото национално стопанство да стане заложник на една рафинерия с господстващо положение на местния пазар.
Обясненията с размириците в Либия, която доставя едва 2 на сто от световното потребление на петрол, не са сериозни. Ако цените на горивата в Австрия са по-ниски от тези в България при по-високи акцизи, десетократно по-високи заплати и по-високи други производствени разходи, то очевидно „Нефтохим“ спекулира с цените. И очевидно това става в картелно споразумение с другите вносители и търговците на дребно. И най-вероятно зад подобна наглост стоят политически протекции. Държавата е длъжна незабавно да провери дали има нарушения на Закона за защита на конкуренцията, да затегне данъчния контрол на всички по веригата и да ни информира защо се е стигнало до това положение. Тук не може всичко да се замете под килима, както при бирената афера в Мездра.
Одобрявате ли звеното за следене на цените, което ще отговаря лично пред Бойко Борисов. Смятате ли, че то ще свърши някаква работа?
Подобно „следене“ е задача, без която нито едно от т.нар. отраслови министерства не би могло да функционира компетентно. Тук не става въпрос за диктат и административно определяне на цени, а за знание, каква е себестойността, разходите и печалбите, които предприятията формират, т.е. какво действително става в икономиката. Ако не за друго, това е необходимо, за да се планират социалните разходи и публичните инвестиции. Нелепо е тази рутинна функция на министерствата да се обявява за новост и мярка срещу кризата. Впрочем, ако това не е правено досега (а примерът с цените на горивата като че ли потвърждава точно това), то цял куп министри от този кабинет са „управлявали“ на сляпо.
До каква степен българската икономика е пазарна? Защо развитието на средната класа и на средния и дребен бизнес у нас някак не се получава?
Формално българската икономика беше призната за пазарна от ЕС още през 2001 година.
Собствеността на предприятията стана частна и търговското законодателство възприе основните норми и достижения на правото на ЕС. Но само основните. Заблудата, че това е достатъчно, внесоха идеализираните представи на крайните либерали, илюзията за „невидимата ръка на пазара“, която автоматично регулира всички отношения по оптимален начин. Това, разбира се, е утопия, антипод на агресивния комунизъм.
Противно на анархо-либералните тежнения на много наши икономисти и политици ще кажа, че пазарът не е нито е саморегулираща се, нито устойчива система. Достатъчни са няколко мошеници или сговаряне на едни търговци във вреда на останалите (например чрез картелни цени) и пазарът от сфера на свободната инициатива и свободния избор се превръща в арена на измами, вражди, насилие и самоуправство. Тоест пазарната икономика се превръща в мутренска икономика.
За да остане пазарът сфера на свободната конкуренция, хората са измислили законността и държавата. Ако последните са слаби, а при нас това е така, пазарната икономика не е пълноценна. Затова въпреки най-ниските данъци, ниският държавен дълг и добрият кредитен рейтинг България не привлича стратегически (технологични) инвеститори. Дори спекулативните капитали се плашат от нашата „пазарна“ действителност. През 2010 г. чуждите инвестиции у нас са намалели 2.5 пъти спрямо предходната година.
Балансът между държавните регулации и свободната инициатива у нас също куца. Институциите ни все липсват там, където е нужно, и въпреки малкия им административен капацитет тежат прекомерно там, където не трябва. Това се отразява най-зле на дребния и средния бизнес. Емпирично е доказано че в страните, където бързо и успешно се развива средната класа, този баланс е намерен правилно. У нас не е така, защото законотворците почти не познават класиката в жанра, т.е. правилата на успешните държави. „Недостроеното“ ни законодателство, вместо да се развива и достроява като катедрала, се пробива от всеки следващ парламент. Адвокатски лобита осигуряват „вратички“ дори в малкото прегради пред беззаконието. Законодателното безсилие напоследък се проявява в уклона неработещите закони да се компенсират с полицейски акции, граждански конфискации и други екзотики. Отново бих попитал тези ентусиасти на показността докога например единствено в Бълга¬рия данъчните декларации на физическите лица ще се пазят служебно само пет години? Така тъстът на всеки, чиито имоти не се връзват с доходите, може да заяви, че е дал назаем голяма сума на зет си, която е спечелил от продажба на арпаджик преди десет години. Ще видите, че точно нещо такова ще стане с „оня случай“. И всичко ще спре дотук. За сравнение, ще кажа, че в повечето европейски страни данъчните декларации се пазят 50 години. Този прост факт дисциплинира и предпазва от корупция повече от всички щурмови отряди на полицията или законодателни фойерверки.
Въпреки всичко смятате ли, че правителството окончателно е загубило битката с кризата? Виждате ли шанс то да намери верния път за преодоляването й през 2011 година?
С известна ирония ще кажа, че правителството не загуби битката с кризата. То въобще не се яви на бойното поле. Както пише в историческите хроники -властта се затвори в своите крепости. Врагът (кризата) плячкосва на воля беззащитното население. Дали властта ще излезе и пресрещне кризата с реформи вместо с популизъм? Едва ли. Годината е предизборна.

в-к „Седем“