Димитър Бъчваров, член на ръководството на ДСБ, пред в. „БАНКЕРЪ“

Димитър Бъчваров е роден на 12 януари 1950 г. във Видин. Завършва автомобилно инженерство, специализира макроикономика в Харвард. Между 1997 и 2001 г. е директор на дирекция „Икономическа политика“ в правителството на Иван Костов. Един от учредителите на ДСБ, през 2007 г. става неин заместник-председател и общински съветник в София. Женен, с една дъщеря.

– Този въпрос, доколкото ми е известно, досега не е бил обсъждан. Реформаторският блок бавно, но устойчиво върви към консолидация. И именно отсъствието на прибързаност дава гаранцията, че той ще бъде стабилен политически корпус на следващите избори, когато и да са те. Всички въпроси, които могат да доведат до центробежни сили и разделение, се обмислят много внимателно и ако трябва, решението им се отлага. Вече са създадени консултативни групи по всички основни политически сфери, които ще съгласуват позициите, за да се избегнат противоречията и да се излезе с единна платформа.

– Поне що се отнася до ДСБ – да. Не съм участвал в преговорите с всички партии, но не ми е известно някоя от тях да поставя като непреодолимо условие предизборното сътрудничество с ГЕРБ. Именно това би бил основният проблем, по който бихме се разделили. Реформаторският блок има нужда да се пребори сам на изборите, за да види своето влияние и тежест и за да бъде истински легитимен фактор след това. Разбира се, въпросът за отношенията с ГЕРБ е абсолютно резонен. Нека да видим на изборите тежестта на всички формации и след това ще дойде сложният въпрос за управлението.

– Трябва да го попитате него. Иван Костов беше и си остава най-сериозният политик и държавник в България. Независимо от оттеглянето му от ръководна позиция, неговото мнение би било много важно и меродавно. Аз също с голям интерес и респект очаквам да го чуя. Не ми е известно да се е намесвал по какъвто и да е начин в работата на която и да е от партиите. По принцип, още преди да се оттегли, той посрещна идеята за обединение изцяло положително.

– Политическите кризи винаги, навсякъде, закономерно предизвикват икономически. Впрочем, данните показват, че до май изпълнението на бюджета е нормално – движи се в предвидените рамки, въпреки че нарастването на БВП изостава от прогнозата. През юни нещата се влошават, а през юли този процес продължава. Нещо повече -защитниците на правителството използват един много парадоксален аргумент за актуализацията и за взимането на нов дълг. Те твърдят, че икономиката пропадаи че България най-вероятно ще навлезе в рецесия. Въпросът обаче е от кога пропада тя, а отговорът е – от момента, в който възникна политическата криза. Няма други причини за подобна мрачна прогноза, защото последните данни за Европейския съюз сочат начало на излизане от рецесията. Тригодишната прогноза за бюджета, която беше приета от служебното правителство и не беше коригирана от кабинета с актуализацията на бюджета, също не показваше такива лоши перспективи. Мрачната прогноза на премиера, председателя на бюджетната комисия и политици от управляващата коалиция се дължи на самото правителство. Кабинет, загубил доверие на петия ден от своето съществуване, не може да осигури постъпления в бюджета най-малкото защото самото то е пречка и генерира икономическа криза.

– Когато се взима дълг, трябва да се мисли как той ще бъде изплащан. Но първото нещо, с което трябваше да се започне, беше да се обяви, че ще се даде фискален импулс за ръст на икономиката и че няма да има никакъв проблем с бюджета. Не може едновременно да се твърди, че икономиката пропада, и да се взима дълг за текущи разходи, а не за фискален импулс. Самите управляващи усетиха, че са попаднали в логически капан, и започнаха да обясняват, че с тези пари ще се разплатят с бизнеса и ще връщат ускорено ДДС. Припомням, че в никой бюджет не съществува разходно перо „връщане на ДДС“. По принцип ДДС се отчита на нетна основа като резултативна величина от внесения и възстановения ДДС, така че това беше несъстоятелен аргумент.

Що се отнася до ускореното изплащане на задълженията към бизнеса, под въпрос е дали това е панацея и дали е достатъчно. Да, има забавяне на плащанията на държавата, но все пак тя е най-сигурният платец – навсякъде е така, особено в България, където няма голям държавен дълг. Има още един фактор, който поставя под съмнение прехваленото по-бързо разплащане на държавата с бизнеса – не че то по принцип е нещо лошо. Самите бизнес организации и структури твърдят, че междуфирмената задлъжнялост е между 80 и 100 млрд. лева. Тоест между самите фирми има огромен проблем с блокирани средства и разплащания. Е, дали няколкостотин милиона лева – 160 млн., както се предвижда в бюджета, или даже 200-та или 300-та млн. лв. ще могат да решат този много по-голям проблем? Едва ли.

– Силно се надявам. Въпросът за необлагаемия минимум и данъчния модел е много дълбок и това беше големият въпрос, който управляващите трябваше да подхванат. Сега те ни казват, че няма пари, но веднага трябва да отговорят защо. Има две причини в бюджета да няма достатъчно средства. Едната е, че данъчноосигурителният модел по принцип е скроен така, че не може да има достатъчно пари, за да се покрият разходите. Втората причина е ниската събираемост. Третата причина може да бъдат излишните разходи, които могат да се съкратят. На нито един от тези въпроси правителството не отговори като икономическа обосновка за корекцията на бюджета.

Защо обаче ДСБ като дясна партия подкрепя необлагаемия минимум? Първо бих казал, че е доста тесногръдо дясното и лявото в политиката да се съизмерват единствено през данъчнооблагателния модел. Но една от основните причини за стагнацията, а както вече говори и правителството и за рецесията, е спадът на масовото потребление. Навсякъде то се осигурява от гражданите със средни и ниски доходи. Вместо кабинетът „Орешарски“ да въведе необлагаем минимум, с което да освободи средства на най-засегнатите хора, които осигуряват най-широката основа на масовото потребление, те ни казват: „Ще им дадем помощи и подаяния.“ Само че подаянията не са устойчив модел. Помощите са инцидентни и не решават трайно въпроса с доходите, необлагаемият минимум го решава.

– Има няколко възможности за въвеждането му. Най-простата е възстановяване на системата отпреди 2007 г., като тогава приходите от подоходни данъци биха намалели с около една трета, или около 800 млн. лева. Но може да се въведе и данъчна отстъпка за доходите между минималния необлагаем доход и доходите, при който няма да се получи реално намаление на разполагаемия доход. Ако приемем минималната заплата за необлагаем минимум, това ще са доходите примерно между 310 и 333 лева. Другата възможност е данъкът да се удържа и накрая на годината да се възстановява. Това действа в Северна Америка и доста повишава събираемостта.

Тези неща са технически въпрос, а политическият е „редно ли е бюджетът да се пълни от гладни хора?“ И отговорът е, че не е редно, и то не заради сиромахомилски или популистки съображения, а поради елементарната икономическа ефективност. В България 67% от потреблението е на местни стоки и услуги, въпреки мълвите, че каквото и да се направи, вносът ще се увеличи. Това не е вярно. Вносът на потребителски стоки за 2012 г. е около 8.5 млрд. лв. при крайно потребление от 66 млрд. лева. И масовото потребление, което осигурява много бързи пари в икономиката, е на най-бедната част от хората. Всеки лев, даден за хляб, се завърта в икономиката 365 пъти, всеки лев, даден за „Бентли“, не се превърта в България изобщо.

– Според мен ветото беше едно от най-добре обоснованите публични становища на Плевнелиев, откакто той е на тази длъжност. Най-некомпетентният акцент в критиките срещу него беше, че той нямал икономически аргументи срещу актуализацията. Който твърди това, би трябвало да знае, че бюджетът е 100% политически продукт, а не счетоводен отчет. Да, икономическата експертиза е един от главните инструменти, с които се подготвя той, но това не е неговата същина. Данъчноосигурителният модел определя от кого взимаме и колко взимаме, а бюджетът определя как го разходваме. Което си е чиста политика. Разбира се, обемите пари, предвидени в него, зависят от икономиката, но разпределението на продукта, отнет от нея, е политически въпрос.

Най-честните аргументи на правителството биха били: „Вижте, не можем да си изпълним обещанията, да свием сивата икономика, безпомощни сме да осигурим планираните разходи. Предвиждаме рецесия, защото самите ние я причиняваме чрез политическата криза, на която сме олицетворение. Затова, позволете ни да рискуваме първата стъпка на една дългова спирала.“ Това би бил честният разговор. А още по-честно би било да кажат: „Предвиждаме повече разходи за следните ведомства“ и да ги изброят. Един още по-икономически аргумент е кабинетът да си признае, че не е способен да предвиди какво ще стане в четирите оставащи месеци до края на годината нито по ведомства, нито като цяло и че заради това има нужда от този буфер.