От всички форми на гражданско действие само националният граждански протест може да промени политическото устройство. Той е крайна мярка. Когато гражданите не могат да повлияят върху политиците по друг начин, те оспорват легитимността и действията на властимащите. Силата и ефективността на протеста им зависят от: първо – това е непримиримото противоречие между реалността на статуквото и техните ценности. Второ – от наличието на воля исканията им да доведат до реална промяна. Трето – от масово включилите се граждани и равнището на организацията им.

Ще ви покажа защо протестът може да бъде успешен, но и защо може да произведе обратен резултат.

Протестът може да бъде „срещу“ и „за“ – отхвърлящ и градивен.

Отхвърлящият е насочен срещу статуквото. Поставя и дава отговор на три въпроса: 1) какво точно не е наред?; 2) кой носи отговорност?; и 3) защо ситуацията е неприемлива? Той е диагноза, без лечение. Отваря политическо пространство, но, ако не стане градивен – след него се появява политически вакуум, който статуквото бързо запълва.

Градивният също отхвърля статуквото, но сочи и алтернатива. Намира отговор на въпроса какво точно трябва да се промени в политиката. Сочи изход.

„Срещу“ и „за“ могат да се искат заедно, но само градивният протест може да причини успешна промяна, защото има потенциал да накара партиите и властите да я реализират. Може да постигне своята цел само, ако има висока мобилизация и организация.

За да не говоря абстрактно за „градивен протест“, ще разкажа накратко за протестите от зимата на 1997 г. Властимащите след 2001 г. направиха всичко възможно тези протести да се забравят, защото нямаха нищо общо с тях и винаги ги е било страх да не се повторят.

Тогавашната социална, икономическа и политическа реалност бе наречена впоследствие „Виденова зима“ – хиперинфлация и бързо обезценяване на лева, изнесено зърно от страната, колапс на банковата система, правителство без валутни резерви, без международно доверие и източници на заеми. Икономическата катастрофа бе призната от самите управляващи. Управлението беше „фалирало“, държавните институции бяха парализирани, по улиците вилнееха т.нар. „силови групировки“. На 3 януари ние, от опозицията, предложихме Декларация за национално съгласие за излизане от националната катастрофа.

Основните точки в нея сочеха следния изход:

1) Провеждане на предсрочни парламентарни избори, за да се излезе от политическата криза.

2) Въвеждане на Валутен борд, който да спре хиперинфлацията и да стабилизира лева.

3) Ускорена приватизация и структурни икономически реформи.

4) Поемане на пътя към членство в НАТО и ЕС.

Мнозинството на БСП настояваше да състави ново правителство. На 10 януари протестите ескалираха. В 1:00 след полунощ жандармерията и специалния отряд за борба с тероризма и столичната полиция отговориха с брутална сила. Бяха ранени около 270 граждани. Бяха бити и тежко пострадаха първият демократичен премиер на България Филип Димитров, председателят на Демократическата партия на ОДС Стефан Савов и други опозиционери, които опитаха да направят „жив щит“ между протестиращите и полицията.

На другия ден обявихме национална политическа стачка. Хората излизаха всеки ден на протестно шествие от НДК до Народното събрание, не за да свалят правителството – то беше в оставка, излизаха за да наложат решение. Имахме много висока степен на организация, политическо лидерство и цел. В средата на месеца студентите обявиха безсрочна окупация на университетите. В края на януари обявихме „ефективно“ гражданско неподчинение. Бяха блокирани основните пътища на страната и ГКПП-тата. В София млади хора и дори деца започнаха да издигат барикади на ключови кръстовища. На 29 януари синдикатите обявиха национална генерална ефективна стачка, която парализира икономиката и транспорта. Националният граждански протест достигна до своите върхови мирни форми.

На 4 февруари президентът Петър Стоянов свика КСНС, на който убеди номинирания за премиер Николай Добрев да се откаже да състави правителство. Последва изпълнение на исканията на протестиращите от парламента и правителството.

Разказвам това, за да ви посоча трите характеристики, които са изключително важни за силата и ефективността на протеста:

1) Протестите от януари-февруари 1997 г. бяха „за“, бяха градивни, сочеха изход – настояваха за радикални реформи, които да интегрират България в НАТО и ЕС.

2) Те бяха ежедневни и с решителност да се стигне докрай.

3) Не само накараха БСП да подкрепи в парламента реформите от Декларацията за национално съгласие. Направиха окончателния европейски цивилизационен избор на България.

Примери за отхвърлящи протести са тези от летата на 2013 и 2020 година.

Протестите от 2020 постигнаха формалното отстраняване на премиера Борисов (името не е важно), но не постигнаха нищо срещу мафиотизацията, корупцията и беззаконието, защото не посочиха изход. След затихване на протестите и блокиране в парламента, започна бързо възстановяване на статуквото. То се реорганизира, мобилизира ресурси, даже овладя и включи в себе си БСП и ИТН, които по време на протестите бяха срещу него.

Накрая, след 6 парламентарни избора, ГЕРБ и ДПС-НН възстановиха пълния си контрол върху управлението на страната. Крайният резултат бе противоположен на целите на протестите – мафията и корупцията станаха по-безочливи и по-силни. Това явление е познато в политологията и се нарича „парадокс на протестната мобилизация“. Добре е описано в научната литература, че статуквото е способно временно да отстъпи, за да се върне по-силно и по-консолидирано. Това се случва, когато протестното движение не формира алтернатива, то създава условия, от които се възползва единствено статуквото. Причините за неуспеха на протестите от 2020 г. бяха следните:

1) Протестът не стана градивен – не предяви алтернативен политически проект. Ще подчертая разликата: През 2020 г. имаше морална енергия, но нямаше проект за реформи. През 1997 г. – имаше и двете.

2) Моделът „задкулисие – прокуратура – клиентелна мрежа“ остана непокътнат; останаха завладяната прокуратура и съдебна власт, контролираните регулатори, клиентелните зависимости в администрацията и медийната доминация.

3) Появилите се нови партии нямаха капацитет и компетентност да отстранят мафията от властта.

4) Страхът от несигурността върна избирателите към познатото им стабилно ядро на статуквото.

Без да давам морална или политическа оценка, ще посоча следствието от казаното дотук – самият неуспех на протестите помогна на статуквото да се адаптира, да се подмени и разшири. Отстраняването на лидерите му не е способно да го разруши, още повече, когато е само формално.

Как протестът принуждава партиите да изпълнят исканията му

Не всеки масов протест е принуда. Повечето протести са натиск. А между натиск и принуда има принципна разлика. Натискът позволява на партиите да се съобразят частично или временно. Принудата ги лишава от възможност да действат по стария начин.

Протестът става принуда, когато променя не поведението, а възможните ходове на политическите партии. Принудата се упражнява по три механизма: първо – парализиране на нормалната политика с непрекъснати протести, стачки блокади и отказ от „обичайното“ функциониране на държавата. През януари 1997 г. политиката не можеше да продължи по стария начин. Второ – на управляващите бяха отнети легитимните възможности – БСП имаше право на втори мандат, но обществото направи осъществяването му невъзможно. Конституционно възможното беше превърнато в обществено недопустимо. Трето – натискът бе универсален. Протестът не „избираше“ партии за съюзници и противници – принуждаваше всички да се съобразят със сочения от него изход. Градивният протест не подкрепя партия. Той оставя всички партии без алтернатива.

Протестите от 2020 г. упражниха натиск, а не принуда. Това позволи на партиите да обещаят, да отлагат, да симулират, което и направиха. Протестът не им отне възможността да възпроизвеждат модела на статуквото. През 2020 г. статуквото имаше ходове. През 1997 г. – нямаше.

Протестите от 26 ноември до 10 декември бяха „срещу“

Единственото „за“, което видяха в тях от парламентарната опозиция е искането за „честни избори“ и те ще се опитат да направят каквото могат, за да има такива. Но изборите не могат да отстранят мафията от властовите й позиции, особено от тези в съдебната власт, която е закрепена от Конституцията.

Кои са силите сега и какво е съотношението между тях?

1) Управляващата коалиция, която скоро няма да бъде на власт и ще се разпадне.

2) Протестиращите и досегашната опозиция, която след избора на служебното правителство, ще загуби тази своя роля.

Има още една сила, която мнозина не виждат или се стараят да не видят. Това е широката мрежа на високо организирана престъпност, с нейните босове, финансови и икономически възможности, с влиянието й върху парламентарните партии, държавните институции, медиите. Това задкулисие ще остане във властта и по време на служебното правителство. Може да остане и след него, ако няма съгласие в следващия парламент да бъде решително отстранено.

Алтернативата на сегашното статукво не са кадровите смени и назначаването на „правилните“ лица. Това е опитвано много пъти и резултатът е плачевен. Алтернативата на статуквото не е смяната на лицата Пеевски и Борисов. След тях мрежата на мафията ще наложи някой „Беевски“.

Алтернативата е единствено правовата държава , върховенството на закона, реформата на съдебната власт. Тя е опитвана на два пъти с конституционни промени, които се оказаха стерилни и само закрепиха позициите на мафията. Едно друго мнозинство в следващия парламент може да направи първа стъпка за нейното отстраняване.

Според мен това мнозинство следва категорично и публично да се откаже от свое партийно кадруване в правосъдната система, като създаде процедура на кръстосана компетентност и отговорност за издигането и избирането на прокурорската и съдийска квота на парламента, и на членовете на Инспектората към ВСС, и се съобрази с ограничението да не бъдат предлагани действащи прокурори за прокурорската квота.

Ако днес искаме протестът да бъде успешен, той трябва да накара парламентарните партии да отнемат от задкулисието неговият ключов ресурс – контролът над съдебната власт.

Заключение: Проблемът на България не е липсата на гражданска енергия. Проблемът е, че тази енергия твърде често се изразходва в отхвърляне, а не в съзидание. Най-близката история ни дава ясен урок. Ако протестът печели само морално, но загуби политически, позволява статуквото да се възстанови още по-силно.

Изводът е прост, но неудобен: смяната на лицата не променя системи. Системите се променят само, когато обществото формулира ясна, проверима и институционална цел. Днес името на тази цел е „независима от мафията съдебна власт“. От това зависи дали сегашните протести ще бъдат поредният пропуснат шанс или началото на реална трансформация.