Българската образователна система е резюме на всички неудачи на изгубилия компаса си български преход и още повече на 45-годишния предходен период на властване на нискочелия, провинциален (не в географско-административен, а в културологичен план) и ограничен комунистически т.нар. “елит”. Като важен елемент на образователната система българските висши училища рядко правят изключение и за жалост в тях е много по-вероятно да срещнеш изнервени от ниското заплащане и административния натиск “научни работници”, отколкото това, което сме свикнали да наричаме интелектуалци и най-общо хора на духа.
Разбира се, обаче има и изключения.
Точно за едно такова изключение искам да споделя няколко думи с читателите на вестник СЕДЕМ, взимайки повод от излизането на поредната му книга. Става въпрос за Светослав Малинов – преподавателя, когото в може би в най-висока степен мога да нарека свой учител.
В българския културен живот има много личности с талантливо перо, такива, които винаги могат да разкажат нещо увлекателно, да потопят дори и най-семплата идея в поток от красиви думи, да изкажат и най-спорната теза достатъчно авторитетно и аргументирано. Това са майсторите на езика. За щастие има и немалко българи, които независимо как ги изказват са в състояние да раждат големи идеи, да формулират тези, достойни и за наднационален академичен дебат. И, накрая, в България все още се намират и неколцина академични хора, които не странят гнусливо от обществените проблеми, а смело и категорично отстояват граждански и политически позиции.
Та в България има много и от трите вида интелектуалци, но много малко, които съчетават в едно и трите качества – майсторство на езика, реален научен принос и смела гражданска позиция.
Именно такъв човек и интелектуалец е Светослав Малинов, който не просто е първият преводач на български на някои от класиците на политическата мисъл (Джон Лок, Едмънд Бърк, Франсис Бейкън) и не просто е най-добрият познавач в България на англосаксонската консервативна традиция, но с научната и политическата си дейност е на път сам да постави стандарти за консерватизъм и (което на фона на нерадостната ни действителност е май по-важното) мислене в политиката.
Когато учен като Светослав Малинов издаде нова книга, тя обезателно трябва да намери място в библиотеката на всеки един четящ българин с афинитет към политическото и към историята на политическите идеи. С особена сила това важи за сборника “Консервативни опити”, в който Малинов е събрал свои текстове, писани в продължение на 20 години, но притежаващи удивителна цялост, завършеност и органичност. Трябва да предупредя обаче, че освен с една добра книга читателите непрофесионалисти със сигурност ще се сдобият и със завистта на хора като мен (които, оказа се, през годините вече са прочели почти всички предложени текстове) именно защото за пръв път ще изпитат удоволствието да се запознаят с тях.
Една от статиите в сборника (първата й поява беше преди 10 години в списание Разум) носи наименованието “Само за консерватори”. Книгата на Светослав Малинов обаче спокойно може да се препоръча и не само на консерваторите, доколкото тя съдържа и много интересни тези, засягащи проблеми въобще от теорията на политиката, интерпретации върху класиците на политическата мисъл и опити върху “модерни” теми като бъдещето на исляма, на националната държава и въобще на това, което назоваваме политика и политическо. Истинската публика на “Консервативни опити” са онези хора, които въпреки трудностите на ежедневието и ускорения темп на живота не са забравили радостта от добрата книга.
Приятно четене.

в-к “Седем”