Патриархът не трябва да е диктатор

С проф. КАЛИН ЯНАКИЕВ разговарят ДИАНА ПЕТРОВА и МИЛЕН НАНКОВ

– Калин Янакиев е професор, доктор на философските науки

– Преподавател по средновековна култура в СУ „Св. Климент Охридски“

– Води курсове по християнска философия

– Главен редактор на сп. „Християнство и култура“

– Член на Националното ръководство на ДСБ

– Проф. Янакиев, за първи път от десетилетия в Българската православна църква има избори. Скандалите, които се случиха, и излъчените кандидати какво показват за състоянието на БПЦ?

– При изборите в национален мащаб се видя, че очевидно за митрополитите все още не е ясно какво означава понятието „мирянин“. В огромна част от епархиите от квотата на миряните за патриаршеския избирателен събор бяха избрани хора, които са служители на митрополиите – или секретари, или счетоводители – изобщо хора, които са на заплата към митрополита. А в устава на БПЦ изрично е казано, че щатни служители в църковната институция не биха могли да представляват БПЦ на събора.

Изборът на такива хора за делегати говори за непреодолян дух на невероятен провинциализъм у по-голямата част от епархийските ни архиереи. Още веднъж стана ясно, че те буквално не познават миряните в своите епархии. Вместо енории с жив църковен живот, с активни миряни, те припознават за такива тези, които виждат по коридорите на своята митрополия.

В кръга на шегата ще кажа, че съм доволен, че сред избраните няма поне готвачки и шофьори на щат при владиците. Свещенството също едва ли е представено по адекватен начин. В повечето от епархиите бяха избрани т.нар. архиерейски наместници – свещеници, които изпълняват тази административна длъжност пак по силата на назначаването им от епархийския митрополит. Така те са обвързани и зависими от него.

– В Софийската епархия обаче имаше съпротива – избирателите на два пъти отхвърлиха предложения от наместник-председателя на Светия синод митрополит Кирил списък на кандидат-делегати на събора.

– По силата на съборния принцип в църквата и на устава списъкът от избиратели трябва да бъде изготвен със съгласието на епархийския съвет и митрополита. В София той бе на два пъти отхвърлен и накрая се гласува по списък, който не е подписан от епархийския съвет. Той бе допълнен, променен, и въпреки всичко станалото представлява едностранно действие на митрополита, т.е. буквално това е диктат и нарушаване на принципа на съборност.

По-голямата част от църковните хора са удовлетворени, че за делегати не бяха избрани фигури, които макар да имат някаква популярност в обществото, или нямат нищо общо с църквата, или имат становища, които граничат с ерес. Какъвто е случаят с Антон Дончев – апологет на богомилството. За Аксиния Джурова не се знае да е църковен човек, както и за председателя на БАН Стефан Воденичаров. Митрополит Кирил действа по модела от комунистическо време, когато председателят на БАН е участвал в събора „по право“.

Днес обаче имаме църковни хора – миряни, както и макар и крехка църковна интелигенция. Има свещеници, които са приели това служение по собствен, съзнателен избор – даже има и такива, които са приели кръщение на съзнателна възраст, след като са се образовали във вярата. Лошото е, че поради невероятната раздалеченост на миряни и свещеници от архиерейската йерархия техният глас не може да бъде чут.

И поглеждането към хора, като избраните от митрополит Кирил, издава лобистки намерения.

– Появиха се твърдения, че свещениците са гласували делегатите за събора под натиск и заплахи за наказания.

– Нямам доказателства за това. Но самото поведение на митрополит Кирил – отказът да се съобрази с епархийския съвет и да наложи своя списък, показва, че стилът му на работа е такъв – диктаторски. Нека архиереите, които ще изберат трима помежду си, за които да се гласува на събора, да си направят сметка с какъв човек биха могли да си имат работа, ако той стане патриарх.

Разчитам на тяхното чувство за самосъхранение. Ако митрополит Кирил бъде избран, ще бъде поставено под въпрос каноничното достойнство на йерархията на българската църква. Защото за него има най-силни съмнения, че е получил епископския си сан със съдействието на комунистическата тайна полиция – неговият вербовчик от ДС полк. Христо Маринчев му е и роднина.

– Да, това е известно, но между кои трима е най-добре да се избира, при положение че само един от отговарящите на устава е без досие?

– Църковният народ би въздъхнал с невероятно облекчение, ако се избира между трима чисти и достойни архиереи. Безспорно единственият с доказана независимост от органите на ДС е Ловчанският митрополит Гавриил. Запознах се с материалите от ДС и видях, че Русенският митрополит Неофит не е доносничил. С него е проведена само една предвербовъчна беседа при това с мотива, „че това е един консервативен и дълбоко вярващ духовник, който трябва да бъде неутрализиран“.

Подобен е и случаят с митрополит Йосиф. В материалите от ДС много повече са нещата против него. А за няколкото официални доклада на митрополита самите оперативни работници твърдят, че нямат оперативна стойност. Митрополит Йосиф е бил снет от отчет, тъкмо защото не донася оперативно интересна информация.

Нека архиереите не поставят пред изпитание църковната съвест, когато гласуват за патриарх. Ако бъде избран някой недостоен, не се очаква разкол в административния смисъл на думата. Но ще има много дълбок разкол в съвестите, който отвътре, откъм сърцето, ще раздели Църквата и ще я постави в трагично положение. Както се изрази преди време мой близък човек, някак си ще се създаде впечатление, че тази страна освен политически и мистически е обречена на посткомунизъм, на продължаваща зависимост от ДС. Това не бива да се допуска.

– От една и съща болест ли боледуват и родният политически елит, и висшият ни клир?

– Може би от една и съща. Не искам да я назовавам. Но нейният симптом е материализмът, в нарицателния смисъл на думата. Той е и тази привързаност към собственото благополучие, тази особена безгрижност и безразличност към децата ни, към потомците ни – аз да крада, пък след мене и потоп! Това поведение е наистина болест, която е присъща и на лошите ни политици, и на лошите ни архиереи. Но ще вметна, че у нас няма само лоши политици, както няма и само лоши архиереи.

Има и още нещо. Докато българският политически елит се научи да бъде по-ловък и по-пресметлив, защото по неизбежност бе поставен под прожектора на общественото внимание и медиите, то висшият ни клир все още не е свикнал да живее под прожектора на обществото, но ще му се наложи да свиква. Защото вече не може да се крие, не може да стоварва всичко върху главата на едного, както постъпваше с покойния патриарх Максим.

– Как ще коментирате обръщението на премиера Борисов към Господ с прозвището „началник“?

– Най-меко казано, това е липса на вкус. Наричайки Господ „началник“, той не показва благочестие и липса от страх Божи. В това има изключително цинична претенция. Тя е изразима с простонародната поговорка: „Над мен е само Господ“.

– Кой е Агнеца и кой Юда в България сега?

– Няма да мога да отговоря изцяло в рамката на вашата метафора, но за Юда имам малко повече интуиция сякаш. Предател на националните интереси е всеки, който свързва своето политическо благополучие с голямата сила на изток – Русия. Тази голяма сила има користни интереси по отношение на България. В момента в Русия е на ход една идеология, която има много силни позиции, включително и във властта.

Тя се нарича неоевроазийство. Тази идеология има за цел да приближи Русия до Централна Европа, да я направи политически лидер в този регион. Преследвайки тази цел, тя се стреми да отклони от евроатлантическия път всички държави от бившия Съветски блок. Трайните интереси на Русия са да ерозира българската демокрация, да ерозира избрания от българите след 1989 г. път на европейска интеграция. И може да си отговорите на въпроса, като видите кои са партиите, които играят тази игра у нас.

Има една традиционна стара партия, която винаги е играла в тази игра. И една млада, нова, епизодична партия на власт, много креслива, която по ирония се представя точно за защитник на националните ни интереси.

– От какво има нужда България в момента?

– Има нужда от повече разум. Да престанем да мислим с емоциите си, да престанем да се величаем с миналото си. Ние го носим по някакъв начин у себе си, но не можем да го направим работещ капитал. Не трябва и да се оправдаваме с робства, с изпитания. Не сме страната, която е преживяла най-тежките изпитания. Не сме живели чак толкова тежко през вековете. Ако хората в България се научат да мислят по-разумно, те ще правят и по-разумни избори, ще имат и много по-резултатен диалог със своите управляващи.

Примерно вземете казуса „АЕЦ „Белене“ днес! В момента по него често чуваме: „Ама хората не могат да се информират!“ Или – „Те не са информирани достатъчно!“ Ами да се информират! В западните демокрации хората са се научили да бъдат граждани и не чакат някой да дойде, и да ги убеди, защото убедителните хора не винаги са разумните хора.