Споровете, които се разгоряха около създаването на Временната анкетна комисия за проучване на дейността на президентската институция по упражняване на правото на помилване, по опрощаване на несъбираеми държавни вземания и по даване, възстановяване и отнемане на българско гражданство по време на двата мандата на президента Георги Първанов и вицепрезидента Ангел Марин, показаха, че много от институциите и процедурите, заложени в конституцията, не се познават и осмислят достатъчно сериозно. Това, от една страна, се дължи на факта, че при приемането на основния ни закон много институти, процедури и взаимовръзки между институциите са създадени, без да се водят около тях дискусии, а от друга – на липсата на опит и традиции в прилагането на демократични принципи.

ЕКАТЕРИНА МИХАЙЛОВА

Подлежи ли държавният глава на парламентарен контрол? Непосредственият отговор е ” не”. Нещо повече – държавният глава, било то монарх или президент, не носи отговорност за действията си.

За да получим по-задълбочен отговор обаче, трябва да разгледаме конкретното устройство на държавата и формата й на управление. Институтът на държавния глава води началото си от монархията. През втората половина на XVII век първо във Великобритания абсолютната монархия преминава в конституционна, а през XIX век тя вече е най-често срещаната система за управление.

При конституционната монархия се създават два органа – държавен глава и парламент. Монархът е обвързан от правни норми, приети от законодател. Министрите от изпълнители на волята на монарха се превръщат в носители на отговорност, като се задължават да при-подписват всяко разпореждане, идващо от държавния глава. Така те поемат политическа отговорност за решението, запазвайки неприкосновеността на монарха, изразена преди всичко в неговата политическа неотговорност.

С развитието на парламентаризма се установяват и ограничения във властта на монарха.

Парламентът започва да влияе върху избора и освобождаването на правителствата, което слага началото и на търсенето на политическа отговорност на кабинета от страна на камарата.

Ветото на държавния глава става предимно отлагателно.

Парламентът започва да контролира парите в държавата (бюджет и данъци), а също и да прилага различни форми на парламентарен контрол. Това превръща конституционната монархия в конституционно-парламентарна. Държавният глава вече е със силно ограничени правомощия. Той не е “решаващ орган”, а само гарант за авторитета и единството на държавата.

Развитието у нас

Търновската конституция от 1879 г. въвежда принципите на конституционната монархия. Правителството се назначава и уволнява от княза (чл.152 ТК). Веднага след това обаче има запис, че министрите са отговорни не само пред княза, но и пред Народното събрание както солидарно, така и еднолично за действията си (чл.153 ТК). Така се предвижда политическа или парламентарна отговорност на министрите. С това България се приближава до монархия от конституционно-парламентарен вид.

Още в началото на основния ни закон в чл.8 е прието, че “лицето на княза е свещено и неприкосновено”. В чл.18 и чл.154 на Търновската конституция се изисква подписване от министрите на актовете на монарха, като по този начин “приемат на себе си всичката за них отговорност”.

Конституцията от 1991 г. провъзгласява България за република с парламентарно управление (чл.1). Парламентът излъчва правителството и може да прекрати съществуването му по определен от закона ред. Президентът се избира пряко от

гражданите.

В духа на традициите за държавните глави и нашият президент, по силата на разпоредбата на чл.103, не носи отговорност за своите действия, с изключение на държавна измяна или нарушение на конституцията. Обвинение срещу него може да бъде повдигнато по предложение най-малко на една четвърт от депутатите и се поддържа пред Народното събрание, ако повече от две трети са гласували за това.

При въвеждането на контрасигнатурата в сега действащата конституция няма разисквания и дебат. Това става повод за специалнотьлкувателно решение на Конституционня съд, който, стъпвайки на историческото развитие на приподписването, да разтълкува и волята на нашия конституционен законодател.

Решение 13 от 1996 г. по конституционно дело 11 от 1996 г. ни дава много от отговорите, свързани с дискусията за това докъде може парламентът да контролира указите на президента. Парламентарен контрол може да се осъществи върху министър-председателя или съответния ресорен министър, приподписали издадените укази от президента.

Кого контролират депутатите

Депутатите могат да осъществяват контрол върху актовете, които са приподписани от членове на правителството, а също и да приемат законодателни промени, които да осветят процеса на вземане на решения от отговорните държавни органи.

Но следва да се направи още един много важен извод. Какви са връзките между институциите, как си взаимодействат, докъде стига възможността за контрол между тях. Този въпрос е от съществено значение за ефективното функциониране на държавната власт. Непознаването на тези механизми е изключително вредно за обществото. Изключително опасно е такава институция като държавния глава да работи в пълна секретност, както се оказа. Това накърнява авторитета й, защото ражда съмнения и дава възможност за политически спекулации.