НЕОТДАВНА изложих конкретни аргументи в защита на тезата, че т. нар. български етнически модел няма място в съвременното европейско решение на проблема за съжителство на лица с различна културна принадлежност. Това решение изключва посредничеството на етническа партия.
Оказа се, че „българският етнически модел“ (оттук нататък „модела“) няма реални защитници. След моята първа статия (в. „24 часа“, 24 май 2004 г.) никой не изтъкна позитивните му страни, не посочи с какво той е оригинален и полезен за нашата страна и по-специално за нейните граждани от турски произход. Привържениците му не успяха да обяснят защо смятат, че европейските механизми за гарантиране на правата и свободите на гражданите са непригодни за България и защо трябва да се прилага „моделът“, а не европейското решение за изграждане на национална общност от хора с различен произход и вяра.
Няколко български социолози и политолози (Андрей Райчев, проф. Людмил Георгиев) вместо да защитят „модела“ с експертни аргументи, внушиха отново на читателите един политически мит. Тезата им е – може да е „малко изкуствен“ или дори да „няма практическо съдържание“, но „той спаси България“. Странно внушение – нещо, което няма практическо съдържание, „спасява България“. Странно е, защото е валидно само за митове.
Експерт на БСП (Юрий Асланов) направи извода, че „трябва да я има партията на българските турци“, защото постъпва „по-зряло от останалите“ в „тежки моменти“. Отгледнаточка на БСП ДПС наистина постъпи „зряло“ през 1992 г. в тежък момент за бившата компартия.
Във връзка с това и Филип Димитров даде свой принос към митологията, казвайки: „Не е вярно, че ДПС е свалило СДС от власт.“ Така 12 години след падането на първото български демократично правителство той оневини ДПС. Направи го, за да остави отворена вратата за евентуална бъдеща негова коалиция със СДС, т. е. за да спаси мита за „модела“.
Като цяло организираната защита бе насилена и безаргументи. Основно тя обвинява в национализъм тези, които определят „модела“ като отживял и недемократичен. По повод обвинението в национализъм и за да дам пример за положителна дискусия, ще посоча факти. Управлението на ОДС:
1. Се извини в Бурса пред хиляди български изселници за греховете на БКП по време на т. нар. възродителен процес.
2. Подписа рамковата Конвенция за защита на националните малцинства, която реализира принципа за индивидуалните права и интеграцията на лицата с различна етническа и верска принадлежност. (Тази конвенция има за цел да бъдат преодолени разделителните линии на етническа основа, да бъдат избегнати етническите гета в съзнанието и в бита на малцинствата. Тези гета са порочната среда на екстремизма и фундаментализма.)
3. Ратифицира тази конвенция в навечерието на мащабната дестабилизация в нашия регион.
4. Превърна България във важен фактор за решаването на етническите кризи в Западните Балкани – една от стъпките, чрез които избегнахме поставянето си на картата на войната.
5. Защити по времето на косовската криза депортираните мюсюлмани албанци от призоваващия към „православна солидарност“ Милошевич.
6. Реши последния открит териториален спор с Турция чрез споразумението за границата по р. Резовска.
Можеше да не припомням тези факти. Ако водехме дискусия с политически аргументи, първо те трябваше да се помнят от обвинителите.
Второ, тогава би било достатъчно да посоча, че единствено социалистическите интернационалисти наричат защитата на националните интереси „национализъм“. Самите принципи на модерната демократична държава са здраво свързани със суверенитета на нацията. У нас политици от СДС, БСП, НДСВ и ДПС превръщат Брюксел и Вашингтон, разбира се, против тяхната воля, в последна инстанция за решаване на българските проблеми. Така адаптират този остарял пропаганден шаблон към новите условия и прикриват пълната си негодност да защитят националния интерес на България, обявявайки го за „национализъм“. Това безсилие е изначално несъвместимо с претенцията ни за принадлежност към демократическата общност.
В началото на XXI в. семейството на демократичните европейски нации се гради не на основата на отказ от национална самоличност и интереси, а чрез хармоничното изграждане на институционално равновесие на тези динамични интереси.
Отказът да бъде реално дефиниран и аргументиран националният интерес е по същество отказ от участие в търсенето на общия европейски знаменател на интересите – т.е. неспособност да се участва реално в процеса на изграждане на обединена Европа.
„Демократи за силна България“ е първата политическа партия, която се опитва да дефинира и защитава националния интерес в новия контекст на членство в НАТО и ЕС. Смелостта и компетентността, необходими за това начинание, я правят различна от другите партии, останали затворени в рамките на прехода.
В този смисъл обвинението в „национализъм“ срещу „Демократи за силна България“ е неумело прикритие на непригодността на управляващите да защитават българските интереси, а на „лявата и дясната опозиция“ да предложи алтернатива на това управление.