Маргарита Игнатова е филолог по образование. Работи в сферата на образованието като заместник –директор на Втора английска езикова гимназия. Регистриран член на ДСБ от 2009г. Истински я вълнуват сериозните проблеми в образованието и демографската област. Определено счита, че тяхното ефективно решаване ще промени коренно критичната икономическа ситуация в страната и в тях е разковничето за по-добър живот.
Медицинската криза, която се стовари върху човечеството тази година, има своите изключително сериозни последици върху всички системи , през които то функционира . Катаклизмите не подминаха и образованието, още повече, че неговото последователно и хармонично развитие и модернизация е сигурен гарант за бъдещето на човешката цивилизация.
Как прие сериозното предизвикателство българското образование и разчетохме ли вярно знаците, които дойдоха, услужливо, през тази глобална медицинска криза? Какво се случи в българското училище след 13 март 2020г.?
Образно казано, то беше хвърлено в студената, дълбока вода без спасителен пояс, без устни и писмени наставления, оставено само да се учи да плува. И тук може да отправим първата, остра забележка към МОН. При положение, че бяха повече от ясни параметрите на задаващата се пандемия, поне месец преди обявяване на извънредното положение, то не намери за необходимо да предложи на училищата първоначален план, програма, алгоритъм, насоки за действие в неприсъствена учебна среда. Напротив, всяко едно училище- от елитна столична гимназия до обикновено основно училище в малкия град, трябваше да изготви своите мерки за преминаване , за един ден, от присъствена в асинхронна, електронна среда на обучение. Независимо от това дали имат техническата възможност за това, както и изградени умения у педагогическия персонал да подготви необходимите образователни ресурси, приложими в новите условия.
Азбучна истина е, че образованието е изключително консервативна система и трудно приема, дори и малките революции в начина на функционирането си. Covid 19 се оказа необходимият аргумент да се направят някои промени, без да се предизвикат, обичайните разнопосочни реакции на несъгласие и безкрайни дебати, съпътстващи и най-малките иновации в училище.
Вторият акцент можем да поставим върху изясняването на проблема с дигитализацията на българското училище. Какво означава това? Докъде стигнахме с неговата модернизация след многото национални програми и възможности за участие в европейски проекти? Дигитализацията не са само различните компютърни и мобилни устройства, с които разполагаме всички. Първите изследвания, които се появиха след преминаването в електронна среда на обучение сочат, че голяма част от учениците разполагат с мобилни устройства, лаптопи, компютри, таблети, но ги използват за забавления и активно сърфиране в Интернет. Липсват трайно придобитите умения и дигитални компетентности, широко афиширани през прилагането на компетентностния подход в образованието. А и ролята, квалификацията и ангажиментът на учителите в създаването на адекватни образователни ресурси и управление на урока и класа в новите условия, не са на необходимото ниво. Това, което е необходимо да се направи този път е реалната квалификационна дейност на учителите. Защото във вида, в който съществува в момента, тя обслужва изискванията за процедурата по атестиране на педагогическия персонал и в по-голямата си част е имитация и квази квалификация. Точно сега се откроиха острите дефицити и отпор на учителското съсловие да се обучава постоянно и целенасочено. Защото това , всъщност е тънката, червена линия, по която ще върви модернизацията на образователната общност. В 21 век учителят придобива нова роля. Той не разказва урока, той го модерира. Той изпълнява няколко роли, неговата проактивност, съпричастност и предприемчивост в учебния процес провокират и дейното участие на учениците в час. Учителят се превръща в дизайнер на учебната стая, урок, клас, учебно съдържание, обучава, възпитава и изгражда личности с активна гражданска позиция.
За тази си нова роля българският учител трябва, определено, да се готви.
Третият акцент трябва да бъде, категорично, поставен върху социалната роля на училището. То отдавна не е, само и единствено, институцията, където се придобиват знания. То е мястото за придобиване на граждански компетентности, социална и емоционална основа за изграждане на пълноценни личности и възпитание на младите хора. Изолацията показа, обаче, че българското училище се отличава със своята стратификация и клъстериране на ученическата общност. Този проблем, също, излиза в направените анализи и изостря проблемите с адаптацията на учениците от всички слоеве към живия живот, както и в придобиването от тях на необходимите житейски умения .
На последно място, но не по важност са сериозните медицински отражения върху здравето, психиката и общата физическа кондиция на учениците. Здравословните проблеми са изключително сериозни и не бива да се подминават с лека ръка. На проведена , наскоро, конференция по въпросите на дигитализацията в училище, медицински специалисти алармираха за ефектът на карантината и за необходимостта от здравна профилактика на младите хора.
Накрая няколко думи върху отражението, което дават икономическите последици в семействата. Такива има, но те биха могли да бъдат обект на друг анализ.
В резюме- извънредната обстановка показа, че училището с бързи крачки трябва да влезе в 21 век през истинска дигитализация, през непрекъсната квалификация на учителите, през техническа модернизация на училищата, през истински процес на създаване на съвременни образователни ресурси, през променената роля на учениците, които не са само потребители на знания. Те активно участват в модерирането на урока, оказват подкрепа на учителя в целеполагането на урока и в тяхното осъществяване.
Необходима е и адекватна програма за профилактика на физическото и психическо здраве на учениците в условия на повторно преминаване към електронна среда на обучение.
