На 28 февруари, събота, стана нещо, което бавно и постепенно ще промени начина, по който българските граждани ще мислят политиката. След дъното, на което се озовахме, този политически взрив бе просто неизбежен. Оттук нататък в българската политика ще има повече истина и гражданска енергия, по-малко цинизъм и безпринципност. Ще запазя преживяното в себе си, защото става дума за нещо, за което смятам, че е по-благоразумно да замълча. Нека този, който може, да опише чувствата си. Ще се въздържа да направя това, понеже не е по силите ми.

Вместо това ще се опитам да анализирам прочетеното от Иван Костов Възвание за силна България в обединена Европа. Макар че днес може да прозвучи прибързано, без колебание бих определил този текст като основополагащ за бъдещото развитие на българската десница. По същество той предлага базисните принципи на нов проект за България. И понеже съм убеден, че към ВЪЗВАНИЕТО ще се връщаме отново и отново, днес само ще въведа контекста, в който можем да го разберем най-добре. За това обаче е нужно да се върнем малко назад във времето.

Ще започна с основния си извод – политическа формация, която може да формулира и защитава идеи като изложените във ВЪЗВАНИЕТО, дава убедителна заявка за лидерство в дясното демократично пространство.

За жалост много безсмислици бяха казани по повод лявото и дясното в българския политически живот. Още в началото на промените преди 14 години се наслушахме на абсурдни разсъждения, за които и до днес не мога да реша дали бяха продукт на срамно комунистическо невежество или на коварния стремеж да се прикрие очевидното и да се обезсмислят думите. Винаги съм поддържал тезата, че политическите формации, които са искали и работели за осъществяването на реформаторския дневен ред, са истинските десни в България. Този дневен ред до голяма степен бе създаден не от интелектуалното усилие на българите, а дойде като задължителна част от процеса на преодоляване на комунистическия режим, който започна почти едновременно в Централна и Източна Европа.

Неговият начален импулс дойде от славната идейна традиция на антикомунизма, която в края на 80-те години на миналия век вече имаше своите класици и мъченици, своите символи и знакови личности, сред които, уви, няма ярки имена, живели и творили на територията на нашата страна. Антикомунизмът изригна в началото на прехода като естествената форма на копнежа към промяна. Той концентрира в себе си желанието за свобода и демокрация и зададе първите ориентири за политически курс, алтернативен на стария режим. Политическата формация, която прие този курс на действие и го доведе докрай, бе СДС. Правителството на ОДС, начело с Иван Костов, се превърна в кулминацията на това десетилетно усилие, започнало с възгласите срещу Тодор Живков и БКП, преминало през реституция, приватизация, десетки реформи във всички области на живота и завършващо днес с членство в Европейския съюз и НАТО.

Във ВЪЗВАНИЕТО убедено се застава зад тези реформи и се дава обещание да се защитават техните постижения. Българският преход към демокрация и пазарна икономика се дефинира като успешен и правилен политически курс – нещо, което левите все още не са признали и вероятно ще узреят за подобно признание след още десет години. Ключово значение за разбиране на ВЪЗВАНИЕТО има тезата, че нашият успех като български реформатори се състои не в това, че сме постигнали всичките си цели, а в това, че нашият проект за страната бе възприет от всички. Това означава, че в битката на идеите българските реформатори удържаха пълна победа – те промениха дори бившите комунисти, чиито лидери днес със стиснати зъби и свито сърце говорят и вършат онова, срещу което се бореха само допреди няколко години.

Какъв успех наистина за българската демократична десница! Да накараш собствения си политически противник да възприеме идеите ти и да захвърли своите на прословутото “бунище на историята” означава безапелационна победа на дясното мислене над лявата демагогия. Оттук обаче се ражда и новият проблем – тъкмо поради този успех българската демократична десница се лиши от своята тъй ярка в началото на прехода идейна идентичност. Реформите постигнаха своите предначертани политически хоризонти, а нито един от техните довчерашни врагове не смее да се обяви днес срещу тях. И макар в историческа перспектива това да означава идеологически триумф, в днешния ден то се превръща в остра идейна криза на българската десница.

Подкрепата на членството в ЕС и НАТО, самото споменаване на което бе достатъчно, за да се разграничиш от социалистите, днес е общ момент в програмите на всички партии. Нещо повече – евроатлантическата интеграция бе мечтаната крайна цел на първото поколение български реформи. Днес ние сме на крачка от нейното постигане. Нима проблемите ни ще се решат мигновено и веднъж завинаги? Нима е дошъл краят на политиката? Не, разбира се. Какво идва след това?

ВЪЗВАНИЕТО съдържа вярната констатация, че активната част на гражданското общество няма свое политическо представителство, защото нито една от съществуващите партии не е в състояние да поведе страната отвъд прехода и след евроатлантическото членство. Какво трябва да прави българската десница СЛЕД това членство? Ако можеха да бъдат откровени, то десните политици би трябвало в един глас да признаят, че нямат отговор на този въпрос. Подозирам, че някои от тях дори не са в състояние въобще да разберат смисъла на предизвикателството, пред което са изправени – действията им недвусмислено показват това.

Посланието За силна България в обединена Европа е най-краткият и концентриран отговор на острата нужда от нов курс на действие. Чрез него Иван Костов демонстрира, че засега единствен измежду българските политици е усетил тази нужда и е в състояние да очертае верните контури на новата дясна политика. Тя ще бъде дописвана и конкретизирана оттук нататък, надявам се, с общите усилия на много хора. Важното е, че бе поставено ново начало и бе разгърнат нов хоризонт за политическо мислене и действие.

Затова ВЪЗВАНИЕТО е знак за началото на реформирането на българската десница: не просто защото зад него стои Иван Костов, българският политик, олицетворяващ реформите, а защото е най-ярката заявка за идейно и интелектуално лидерство в дясното пространство на българската демокрация. Наистина е странно – новата формация вече изпреварва старите десни, а все още не е дори формално основана. Защото при демокрацията само този, който тръгва напред с нови идеи, ще спечели благородната битка за доверието на гражданите.