Николай Михайлов: Висшият клир се превръща в поносима битова подробност

Преди седмица бе оповестена първата официална информация за съпричастност на един висш клирик на БПЦ към комунистическата Държавна сигурност. Макар в публичното пространство мнения за агентурно минало на епископи да бяха в обръщение през всичките години на прехода, оповестената от „Комисията по досиетата“ справка за бившите и настоящи депутати-агенти и други сътрудници на службите поставя църковните хора у нас в коренно различна ситуация. Конкретиката задължава ли? И кого?

Ако ме питате дали тази смешна и тъжна история за агент „Мишо“ (агентурен псевдоним на митрополит Галактион) ще има някакво значение за „църковните хора“, отговорям веднага: няма да има никакво значение. Църковните хора, по мое скромно мнение, се делят на две групи: „смирени“ и „отчаяни“. Има и трета група – на „инсайдърите“, т.е. на служителите на църковното ведомство, на „клиентелистите“ в БПЦ. Това са наемници, които вадят хляба си в църковното ведомство. Те не са интересни, защото са житейски обвързани, макар между тях да има истински страдалци, разярени и безпомощни страстотерпци от църковната „кухня“. Интересни са „смирените“ и „отчаяните“. Архиереите са психолози и знаят, че паството понася всичко. От вяра или суеверие, все едно. Това им дава сигурност и в някои случаи, като коментирания – карт бланш за безобразия. Ако разкажете на един смирен и послушен човек, че носи отговорност за Църквата наравно с неговия архиерей и ако се погрижите да разбере, че не вашата гордост учи така, а православната догматика – имате всички шансове да го смутите и дори да го уплашите. Бедата е, че разликата между смирението и равнодушието е тънка и не винаги леснодостъпна, дори и за изкушените в интроспекцията.

Възклицанието „кой съм аз, че да съдя“ прилича на добродетел, но може и да не е. Може и да е неискрен реторичен жест, означаващ решение да се живее без главоболия, в укритието на престижната смирена норма. Преходът от смирението като аскетически подвиг към смирението като своеобразен мораториум на съвестта ми се струва лесен в патерналистична култура като нашата. Рационализацията на това инфантилно състояние като добродетелно не представлява особена трудност.

Страхът да упражниш съвестта си в сложен свят на отговорности и задължения е инфантилно състояние и верова патология. Ако съвестта на църковния народ спи, а безсъвестността на висшия клир будува – Църквата губи. Какъв авторитет може да има духовна институция, която в лицето на висшия си клир е зарязала не само моралната строгост, а и обикновеното благоприличие? Това е въпросът на широката българска общественост.

„Отчаяните“ са трайно скандализирани, без надежда за изход. Те считат, че гледката, която висшият клир ни предоставя, е пожизнена; че това изпитание трае колкото живота и че е повод за мъдро търпение, което понякога развива и вкус към това, което бих нарекъл „църковен анекдот“. Това тактическо отчаяние не се изненадва от нищо и е готово на всичко. Неговата логика е абсурдистка и затова – весело-парадоксална. Ако дядо Галактион е склонен да произвежда архонти и това е лоша новина за някои, то за „отчаяния“ новината е добра, защото все още не означава готовност на същия митрополит да ръкоположи своята икономка, например, или пък намерение да продаде на търг църковната утвар.

Висшият клир се превръща – поне такава е идеята на тази „отчаяна“ тактика – в поносима битова подробност, нещо подобно на белите, които сервира всяко развалено дете, защото е дете и защото е развалено.

Между „отчаяните“ има и хора с апокалиптично умонастроение, които, ако чуят думата „архонт“, споменават приглушено думата „апостасия“. Те казват, че ужасеността от състоянието на висшия клир е от духовна гледна точка наивно състояние, доколкото става дума за обикновена предапокалиптична „мерзост на запустението“, която въобще не се лекува с човешки средства, а с „будност“ като тази на „благоразумните девици“ от евангелската притча. Тази позиция звучи „старостилно“, но има дълбочина и е напълно духовно законна, освен ако не е допълнително обогатена с ексцесиите на фанатизма и с характерната мрачност на онова, което бих нарекъл „религиозна хипохондрия“.

Да изискваш покаяние едно и също ли е като да изискваш честност или поне някаква базова почтеност, ако става въпрос за епископ?

Нека ми бъде позволено едно уточнение. Аз принадлежа към групата на „отчаяните“, към категорията на тези, които биха преживели евентуална добра новина от Светия Синод като Божие чудо. Дръзвам да кажа, че от моя гледна точка поведението на висшия клир на БПЦ непосредствено след 1989 г. беше крайно разочароващо, да не казвам скандално. Не можаха да произнесат една смислена дума по повод на историческата криза. Излезе им прозвище „Църква на мълчанието“. Стана ясно, че не са преживели нищо от всеобщата болка, че не могат да споделят радостта от „продишването“ и че в последна сметка ги владее страх за собствената им съдба.

Историческата криза трябваше да бъде изтълкувана в светлината на християнската съвест. Трябваше да бъде чут моралният урок. И думите на християнската надежда. Такова беше очакването. Но пътят към храма беше затворен от гузните чиновници на вярата, от самодоволните и бездарни князе на Църквата. Църквата пропусна историческия шанс да говори. И да се кае в лицето на висшия клир. Разколът дойде като някаква зла неизбежност, която ги консервира в неразкаяното им самомнение на каноничен клир, какъвто те безспорно са, и фактически ги снабди с индулгенция за историческите им грехове и за цялата им текуща бездарност.

После дойде убийството на отец Камберов. Тогава на журналистически въпрос дали чувства вина във връзка с трагичното събитие, един от архиереите отговори: „не“. Някои застанаха зад това „не“, други останаха с болката, че това „не“ е произнесено. Без да мога да разбера докрай защо, но това „не“ ме потресе. За да избегна недоразумение, ще кажа, че никога не съм бил привърженик на разколническата група, за да бъда по някакъв начин пристрастен. Чисто и просто „хора от Църквата“ убиха „човек от разкола“, без да им мигне окото, в садистичен колективен унес, вдъхновени от натрупаната злост, за която всички носят отговорност. Тази демонична кулминация предполагаше от моя гледна точка реакцията на друга чувствителност – по-малко самоуверена, по-наранена, по-човечна.

После дойде абсурдът на този архонт и щадящата колегиална реакция на архиереите. Прикриха го, строго погледнато.

Ако трябва да се обърнете с няколко изречения към епископ Галактион по този повод, какво бихте му казали?

Щади черния дроб, владико!

А какво бихте казали на епископския събор, на Светия Синод?

Православието не е йерократична система, архиереите не са ангелски чин. И не бива да бъдат демонски чин. Църквата е единство на клир и вярващ народ. Миряните носят отговорност за чистотата на вярата и за състоянието на Църквата. От името на тази отговорност ви призоваваме да имате милост към своя народ, като пазите известно благоприличие.

Как да тълкуваме, според Вас, неразговорливостта на висшия клир по този въпрос – като проява на исихия отвъд нашата способност за разбиране на Божествените неща, като осмислено стратегическо изчакване да отмине бурята с минимални поражения върху моралния капитал на църковното ръководство, или като нещо друго?

Исихията е в Атон, при учениците на Йосиф Исихаст. Тук е тактическата глухонемота на стария Живковистки клир.

В оскъдното ни православно медийно пространство (две-три списания и още толкова интернет-сайтове) след оповестяването на първия доклад на комисията се възцари мълчание. Дали миряните помагат на църквата с желанието си да опазят остатъците от църковния „имидж“ и дали за епископата важи правилото за говорене за мъртвите – или добро, или нищо? Какво е, според Вас, адекватното поведение за нас, миряните, в този случай? Има ли златна среда между навярно високодуховното, но пасивно „Господ да ги съди“ и хвърлянето на камъни?

Нямам отговор на този въпрос. Каквото и да правим, ще трябва да се каем, това е моето чувство – защото и в правотата ни ще се намери грях – особено в „правотата“ ни. Нямаме дръзновение за безпроблемна реакция. Откъде сили за бунт?

Виждате ли опасност премълчаването на проблема с досиетата от страна на Синода да доведе до логичния резултат хората да престанат да възприемат Църквата като авторитет, дори и когато казва верни неща?

При системно пренебрежение към моралните очевидности от страна на църковния елит, твърдението, че Църквата съществува „отвъд доброто и злото“ и че предназначението й се изчерпва с чисто ритуално-магически функции по обслужване на суеверния човек, придобива също характера на очевидност, и то за мнозина.

Всички сме наясно, че Църквата е общество от спасяващи се грешници и едва ли някой очаква сериозно там да срещне безгрешни хора. Но не е ли проблем, че отказът на висшия клир да поеме отговорност публично всъщност въвежда един друг порочен етос – от висшите представители на църковното ръководство вече дори не се очаква да понасят каквито и да било последици от анти-църковното си поведение? Бихме преглътнали някак си един покаял се агент-епископ, но имаме ли право да преглъщаме самодоволен такъв?

Знаете ли каква е разликата между католицизма и православието? Католицизмът има един папа, а православието има толкова, колкото са епископите. Има истина в тази закачка. Един архиерей е собственик на власт, защитена от благоговейния трепет на „тези малките“; той е пожизнен на поста, неотмирно гарантиран, почти трансцендентен. Него може да го съди само „Бог“, което, преведено на езика на делничното самовъзприятие, не означава нищо друго освен: „няма кой да ме съди, даже и да иска“. Подвластността на „църковен съд“ е уставна утопия, при тази взаимна обвързаност и колегиална сплотеност на архиерейското братство. Остава съвестта – но тя е Божия тайна и личен секрет. Толкова голям секрет, че не е сигурно дали съществува.

Има ли огласяването на цялата истина около досиетата на висшия клир християнски приемлива алтернатива?

Това е отговор, който само духовната разсъдителност може да даде. Това, което знам аз, е, че тази разсъдителност няма нищо общо с дребнодушния компромис и с тактиката по замитане на следите.