Николай Михайлов: Агентите на ДС ни дължат известна тишина

– Г-н Михайлов, в неделя дадохте воля на гнева си в студиото на „Неделя 150“, провокиран от темата за досиетата. Какво наложи крайната мярка?
– Аз няма да приема оценката за крайност. Това, което ме предизвика да бъда много развълнуван и категоричен, е абсолютната неразкаяност на елитни представители на комунистическата партия и на нейната Държавност сигурност. Изповедта на тези хора звучи като „Ода на радостта“, като триумф на девствената съвест. И по тази причина – като нов терор на назиданието. Това само по себе си е скандално, защото наранява много дълбоко чувствителността на хора, които са пострадали от комунистическия режим. Да си страдал не означава да си бил репресиран. Означава да си бил простосмъртен в един тоталитарен режим, който искаше от теб мислите, чувствата, съвестта – съкровеното на разположение. Това словесно издевателство, това покушение срещу човешката природа 17 години по-късно ми се струва абсолютно скандално, защото зная, че е такова.
Разговорът между Андрей Райчев и Цвятко Цветков е разговор между практик на системата и млад обещаващ теоретик на утопията. Единият от ДС, другият от ЦК. Познайте разликата, аз не съм така проницателен. Тези двамата се движеха в диалога като екип, който се разгръща като тактическа разпра. И възпроизведоха в котерийно-интригантски стил страстите на левицата към днешна дата, а също и неизтритите сантименти на тоталитарната система. Това е морално и естетически непоносимо.
– Каква по-различна реакция би следвало да се изисква от тях?
– Тези хора трябва да имат някакъв срам и усет за граница. Съществуват територии на нараненост, в които те не трябва да нахлуват варварски така, както го правят сега. Сега е часът да покажат известно смирение. Не казвам разкаяние, защото това е категория от висок нравствено-религиозен ред. Това нахално нахлуване в проблематиката с претенции да могат да правят разграничения вътре в зоната на ДС между добри и лоши, между разузнавачи и доносници, между герои и потърпевши, не е по компетентността на тези съвести.
България трябва да си даде сметка, че придвижването й към Европа по неизбежност е процес на декомунизация. И че умението да направиш граница между добро и зло, между допустимо и невъзможно, е абсолютно неизбежно при прекосяването на прага на Европа. Европа не е територия, в която се размишлява върху правата и свободите на тоталитарната държава, а върху правата и свободите на човека. Тази раняваща слуха и очите атрофия на чувството за човека, която посткомунистите от ДС демонстрират, е същинско бедствие за българската публичност днес – през техните разкаяния и изповеди, през сантиментализираните им лъжи и през фалшифицираните им спомени. България беше окупирана страна. Окупирана от една партия в утопичен унес, в една подлост да обслужва лагер, а не родина. Това трябва да бъде казано късо, без всякаква двусмислица.
Ако днес казват, че дейците на Първо и Второ Главно управление са работели за държавата, аз ще се съглася с това. Но не за да им припиша кредит, а за да посоча отговорността им да обслужват терористичен режим и имперска сила. На България служеха тези, които страдаха живота си в пасивната съпротива на отказ да го кредитират с възхищение и послушание. В България нямаше изразено мощно дисидентско движение, но имаше едно тихо, прибрано навътре, болезнено несъгласие с уродливостта на системата. Нашето дисиденство е безгласно, то няма следи, няма патетика, няма епопея, но има история на дискретно несъгласие, на отказ да се произнася „Алилуя“. Това не е много, но не е и малко. Към днешна дата тези триумфалистични гласове от преизподнята трябва да бъдат сблъскани с една последна решителност пред прага на територия, която освен пазарна зона, представлява и велика културно-историческа традиция, основана върху мита за човека и неговото достойноство. Нашият език трябва да бъда излекуван от арогантните фалшификации на тези хора, които само по недоразумение наричаме бивши, защото те са в пълна мяра днешни на всички нива на българската публичност, включително и в подземието на тази публичност, там, където се разгръща знаменитата организирана престъпност. Това са хора, които завладяха пазарни и медийни територии, настаниха се там, откъдето се случва производството на пари и блага и пожелаха за себе си още символните блага на престижа и на социалната оценка. Те бяха възнаградени с най-високи отличия от президента Първанов.
– Казахте, че тези хора трябва да напуснат публичното пространство. Как ще стане това?
– Неуместно е, неразбираемо е, отблъскващо е през ден хора от 6-то, 4-то, 2-ро, 1-во и еди кое си управление да присъстват в българските частни и държавни телевизии, за да коментират проблематиката и драмите на днешна България. Защото това са гласове, омагьосани в собственото си минало, неискрени и арогантни в своята манипулативност. Това са гласове, на които принадлежи правото да се променят, а не правото да упорстват със собствените си неразкаяни лица. Присъствието им в модата на апологети на тоталитарното минало е не толкова техен проблем, колкото проблем на нашата малодушна и бездарна толерантност. Аз не говоря за пряка лустрация, за административно изключване на определени лица от българската публичност. Не е ред за това да бъдат подгонени вещиците. Но трябва накрая да научим простата истина, че ако сме братя, ще трябва да узнаем кой е Каин и кой е Авел. И не заради индивидуалната дискредитация, а заради неизбежността да се потрудим върху критичните условия на нашия съвместен живот.
– Кои са инструментите, с които тези хора могат да бъдат принудени да напуснат публичното пространство?
– Ще повторя, че няма административен инструмент за това и по мое мнение той е не само невъзможен, но и недопустим за фантазиране. Има обаче призив на човека към човека и мисля, че без големи надежди за ефективност на такъв призив, той може да бъде отправен като покана да млъкнат по тема, която се отнася до собствените им отговорности и вини. И ако се решат да млъкнат, ще им се зачете. Този призив, за който говоря, значи нещо просто – апел към човека да смири арогантността. Аз мисля, че Димитър Иванов, Цвятко Цветков, Андрей Райчев и останалите ни дължат известна тишина. Дължат ни, ако искате тактическа скромност. Ще трябва да замълчат доносниците, ще трябва да млъкне Коритаров, ще трябва да млъкне началникът на всички оперативни работници Цвятко Цветков, ще трябва да се лиши от глас Димитър Иванов и накрая дейците на комунистическата партия, чието произведение е тази държавна сигурност.
– Има ли някаква критична маса в обществото, която изпитва същия гняв и която може да поиска оттеглянето на агентите от публичното пространство?
– Мисля, че градът е развълнуван по тази тема. Решението означава знание за тоталитарните тайни. Скритото трябва да стане явно. Ние не можем да продължаваме да живеем полегнали върху гнойник, който ни топли с перверзна топлина и функционира като перверзен уют на една преходна страна. Ние ще трябва отново да избираме себе си през изискването да постигнем яснота по собственото си минало, да прочетем и промислим съдбите, да дадем възможност на хората да разберат какво са живяли и да имаме готовност за това да се обвиняваме и оневиняваме, което означава да индивидуализираме. Защото в процеса ще има и невинни, и потърпевши, и следователно той ще бъде изпитание за нашата зрялост да различаваме. Миналото не може да бъде обобщено през човешките съдби като безусловно зло. Казвайки това повтарям – никаква уговорка и условност що се отнася до тоталитарната система и нейния репресивен апарат. Тази система и този апарат ще трябва да бъдат безусловно и категорично осъдени.
– Какво е решението на проблема с досиетата? Знае се, че голяма част от архивите са унищожени, не рискуваме ли да се осветят едни, а наистина вредните хора да останат скрити?
– Унищожени досиета няма. Има скрити досиета. Цялата информация е налична, но на различни места – в официални подземия и в частни сейфове. Очевидно не говорим за обнародване на информацията, скрита за частна употреба и шантаж. Наличната истина трябва да бъде открита. Това, че тя е частична, не я прави неистинна.
– Защо няма „добри“ и „лоши“ агенти?
– Разликата, която се прави между управленията, е изкуствена и манипулативна. Първи и втори отдел е разузнаване в чужбина. Шести отдел е разузнаване в човешките съвести. И едните, и другите са разузнавачи. Опитът да се обособят зли от добри по принадлежност към управления е интригантска игра, свързана вероятно със скрити икономически интереси и със сблъсък, който върви надолу, там, където ще се решава въпросът за завладяване на нови бизнес територии. А това е тъжба между хората от ДС. Тези, които са служили на държавата до 1989 г., са работили срещу България. Тези, които са служили на България, са работили срещу ДС. Знак на равенство между държавата и България е невъзможно да бъде сложен поради простия факт, че ДС тогава е репресивна институция за българите и интернационална институция в рамките на социалистическия лагер под регламента на КПСС и КГБ. Строго погледнато Първо и Второ главно управление, с които толкова много се гордеят, са звена от интегрирана интернационална система под диктата на чужда държава, отговорни за източването на националния ресурс, за натрупването на огромния външен дълг. Знаковите събития – убийствата на Георги Марков, покушението срещу Йоан Павел II и други от този род са „чест и слава“ на тези управления. Тяхната територия е територията на българите зад граница, които са били внимавани като врагове на режима. Тази схема на разграничаване между добри и зли, ще повторя, е измислица на бившите служби, които се нуждаят от морална драматургия в зоната на собствените им вини. ДС е интегрална репресивна функция на комунистическата партия.
– Има ли изход БСП от тази ситуация?
– БСП е от горе до долу раздрана като старозаветна храмова завеса по този въпрос. Никога няма да бъде постигнат консенсус по това как да публикуват собственото си комунистическо минало. Сърцата им са там. Въпросът е, че част от тях желаят кариера в новите условия, а друга част остават в носталгичната зона, в терена на спомените. Елитът е под натиск да извърши радикалната крачка на своето европеизиране. Припознато е от европейските институции, че тази крачка означава осветляване на миналото и отваряне на подземията на тоталитарната власт, знание за ДС. Още повече, че ДС преди и организираната престъпност днес, са свързани с един континюитет, който представлява скритата история на прехода. Ако България попадне в Европа с неразкритите тайни и задкулисните пространства на този политико-криминален меланж, който изгражда българската олигархична система, би било проблем за Европа. Европа има санитарни изисквания към България, а ние гражданите на България имаме право на самозащита и дълг за възмущение.