Най-големият компромис за нас бе отказът от 2-годишен мандат

Бях готов да съм премиер камикадзе за шест месеца и да предложа 90% експертен кабинет
– Г-н Кънев, как човек на вашата възраст стигна дотук – да зависи и от него ще има ли управление държавата?
– Не съм толкова млад за политиката. По-възрастен съм от трима български премиери, когато са се заклевали – Филип Димитров, Сергей Станишев и Жан Виденов, и от безброй министри и отговорни чиновници. Може би тези способности, които сега в преговорите направиха впечатление на повече хора, са ми помагали – не съм човек, който ще направи скандала, и мога да намеря пресечната точка на различни мнения и интереси, без това да изхвърли някого от разговора. Нося у себе си духа на разумния компромис като общополезно решение. От първия момент се виждаше, че това с преговорите може да стане.
– Не се виждаше много-много…
– Не, виждаха се точките на припокриване. Виждаше се, че трябва да стане – много повече хора, сигурно над 90%, искаха да има правителство, а не избори. Оттам започва да се вижда, че недоверието помежду ни, личните несходства, изпуснатите реплики пред медиите, изострените нерви, защото всеки следващ ден сме по-изморени, всъщност създават огромна опасност да не се случи нещо очевидно и логично. И започна дълъг процес на смекчаване на публичното поведение – първо собственото, после и на другите…
– Как се случи това? Не съм виждала политици да се смекчават, по-скоро се наострят.
– Един от най-важните фактори беше решението на РБ да излезе от медиите. Посветихме усилието на преговорния процес – не върху публичната, а върху човешката му част. Защото зад всяко публично излияние стои обида или страх и недоверие и съответната защита. Оказа се, че няма абсолютно нищо непреодолимо. Тежките искри, които прехвърчаха между Патриотичния фронт и ГЕРБ, се оказа, че когато събереш хората на една маса, са преодолими. Понякога се налага да поговориш с всеки един поотделно преди това, за да видиш, че проблемът е в общуването. Не е нито в идеите, нито в принципите, нито чак толкова в характерите. Проблемът е, че не сме се научили да общуваме един с друг. Когато най-накрая успяхме да седнем и да пишем, се видя, че никой не иска крайностите в неговата програма да влязат в общата. Всеки разбира, че това може да го искаш, ако си спечелил мнозинство. Общото, което може да се запише, е много и от един момент нататък започна един процес на много културно очертаване на границата, която никой няма да пристъпи. Както беше ясно, че РБ в правителство на малцинството на волята и на влиянието на ДПС няма да се подчини. На няколко пъти дадохме да се разбере, че това не е рекламна демаркационна линия, а абсолютно истинска. Имаше такива линии за ГЕРБ, имаше и за фронта. Оттам нататък естествена е нуждата да правиш огромни компромиси и да изискваш от другите същото. Ако ги прави само единият, е унижение и диктат, не са преговори.
– Кой беше най-големият компромис?
– Всеки би очаквал да кажа, че това бе да гласувам Бойко Борисов да е премиер. Защото аз съм давал пряко обещание на избирателите си във Варна, искам да подчертая – само във Варна, че няма да гласувам за правителство на Борисов. А пък съм провел национална кампания на убеждението, че е по-добре да има нов човек на тази позиция. Мнозина мислят, че това е най-големият компромис и най-много ще ме съдят за това. А всъщност не е така, защото личността на премиера наистина трябва да зависи от избора на първата политическа сила. Моят подход може би в началото беше пресилен. Аз винаги съм искал ГЕРБ да бъдат убедени в друго решение, а не да им бъде наложено. Всъщност най-големият компромис е отказът от 2-годишния мандат. Аз бях и оставам дълбоко убеден, че едно предварително съгласие за по-кратък мандат щеше да успокои обществото, че ние не ламтим за всичко, което властта дава. Защото проблемът в България е, че властта се използва за злоупотреби. Като я искаш до безкрай, искаш до безкрай да злоупотребяваш. А и защото виждам, че в мандата има поредица от реформи, които няма да можем да осъществим – например да съберем конституционно мнозинство за част от правосъдната реформа и да проведем в пълнота административната реформа и тази за обществените поръчки. Истината е, че те изискват по-силен Реформаторски блок. Със сегашните си сили ние ще наложим 30-40% от възгледа си. Обратно, съдебната реформа извън конституционната част ще постигнем 100%. Имах разговор с правосъдния министър Христо Иванов – да се съгласи да остане, да приеме и нашата, и подкрепата на ГЕРБ. Както публично, така и лично пред него поех максималните гаранции. Всяка минута, в която съм в парламента, а и извън него, но по работа, ще ми е посветена на това целият законодателен пакет на министерството да има мнозинство. Ако трябва, ще ги събирам човек по човек, ще говоря с хора от други политически сили, ако някой от
нашите се цепи, защото там натискът ще е много голям. Възможно е някой от сегашното мнозинство да поддаде и да откаже подкрепа. Ще се търси друг човек, който е убеден в правотата ни. Но всичко това, което е предвидено в стратегията на министерството, трябва да мине през пленарна зала в този мандат. И това ще си струва всички компромиси, ако го постигнем.
– Как може човек да се откаже от това да е министър? Името ви се завъртя дори за потенциален премиер. Вие обаче още преди изборите ми казахте, че твърдо ще останете в парламента.
– Отговорът има две страни – едната е, че работата в правосъдната реформа е в НС. Тази в правителството е свършена – Христо Иванов е свършил фантастична работа. В момента просто трябва да се отстояват принципи, да не се отварят вратички, да се гласува. Така че действително, за да изпълня най-важните си обещания към избирателите, аз трябва да съм тук и да се боря за тези мнозинства. Има и още нещо – не вярвам в политиката като бърза писта. Аз съм от седмица народен представител. Вярно е, че за тази седмица май свъших работа, колкото други са свършвали за повечко време, но не чувствам никаква необходимост да се разделям с тази сграда. Напротив – смятам, че трябва да се утвърдя като парламентарист, да се утвърдя с тези качества да създавам мнозинства, да постигам компромиси, да се стига винаги до положителен резултат. Защото просто да крещиш от трибуната и да ораторстваш, а после залата да гласува обратно, може би е красива роля, но не носи на хората абсолютно нищо. И едва на един следващ етап от живота си с много натрупан политически опит, който днес нямам, ще помисля какво бих могъл да променя в изпълнителната власт. А по отношение на заявката на г-н Борисов, че може да ме подкрепи за премиер… Моят отговор след ден размисъл, че мога пък и да приема, от днешна гледна точка това бе в кръга на политическия покер. Не можем да преценим дали е било сериозно, вече е зад гърба ни. Само че аз бях готов наистина. С ясното съзнание, че ще става дума за 6 месеца, бях готов да предложа 90% експертен кабинет – с хора, за които съм убеден, че са най-добрите в съответните ресори. Камикадзета за 6 месеца да свършат, каквото могат, и после да ходим на избори 2 в 1 догодина.
– Това значи ли, че очаквате и сегашният да е за няколко месеца?
– О, не. Сегашният няма да е няколко месеца, защото е оглавен от лидера на първата партия.
– А ще си изкара ли 4-те години?
– Не зная дали ще ги изкара в това мнозинство… Нека да изкарваме всеки следващ ден със смислена работа, а пък да не мислим колко ще е. Но другият вариант беше очевидно временен, защото аз не съм дори и лидер на РБ.
– А ще ставате ли?
– Важно е бъдещето на РБ, а не лидерството само по себе си. Важно е да дадем знак, че вървим към единна политическа сила, защото страшно много направихме. Включително ясно е, че без нас, без нашите усилия нямаше да има правителство.