Придружителният доклад на финансовия министър господин Симеон Дянков, с който анализът на “Индъстри уоч” бе внесен в Народното събрание, е точен, ясен и синтезирано обобщава основните изводи от анализа. Не е вярно твърдението на екипа на НДСВ, че е манипулативен, защото всеки извод се базира на конкретни тестове от анализа.
• Например: никъде в анализа не се споменавала загуба за България от 1 млрд. лева, причинена от сделките с дълга.
Отговор: На стр.17 от анализа са посочени три варианта на загуба. Най-близкият до България вариант сочи загуба от 514,5 милиона евро, което се равнява на 1 млрд. лева.
• Г-н Симеон Дянков пренебрегвал добрите ефекти от сделката върху икономиката на България, отразени в анализа – услужливо за критиците на сделките.
Отговор: На стр. 55 от анализа е посочено, че тези добри ефекти са в резултат на повишения кредитен рейтинг на България и не се дължат механично на ефекта от операциите с дълга. По същото време в Румъния кредитният рейтинг е повишен съизмеримо с този на България (дори с една стъпка повече), без в Румъния да са правени сделки с дълга. И т.н.
Анализът на “Индъстри уоч” е професионален, безпристрастен и методически издържан. Сравнява разходите по българския външен дълг при провеждане и без провеждане на операциите. Използва метода “Нетна настояща стойност” на разходите при определен дисконтов процент, който превръща бъдещите парични потоци в “днешни пари”.
В анализа са посочени както добрите , така и лошите страни на сделките с дълга. В крайна сметка се налагат поне два основни извода: .
1 Необходимостта • от тези сделки не е била достатъчно мотивирана и обоснована. Не са направени комплексни и коректни количествени изчисления за ползата (вредата) от тях. Не са взети под внимание всички фактори, влияещи върху този резултат (стр.14).
С други думи, до голяма степен сделките са правени на сляпо и резултатите го доказват.
2 Сделките • са губещи!
Развити са три сценария в табличен вид, при които загубата варира от 430 милиона лева до 1890 милиона лева, като най-вероятна е загубата от 1 млрд. лева (стр. 17 – загубите са посочени в евро).
Добрите страни, посочени в анализа, които най-вече се дължат на създадения добър финансово-икономически климат и на неколкократно повишавания кредитен рейтинг на България, са безспорни. Това са понижаването на лихвените проценти по кредитите, увеличаване обема на кредитирането, увеличаване на чуждестранните инвестиции и др.
Но да се приписват всички тези неща на ефекта от сделките с дълга е несъстоятелно. Защото кредитният рейтинг зависи от седем-осем фактора и най-важните от тях са: финансовата стабилност и устойчиво високия икономически растеж, който бе постигнат от предишното правителство и който екипът на НДСВ наследи и съхрани. А примерът с Румъния съвсем неглижира влиянието на сделките върху кредитния рейтинг. На този фон самохвалните твърдения на авторите на сделките, че благодарение на тях икономиката на България се е сдобила с ползи за 1600 милиона евро, са най-малкото нахални. Все едно да доказваш, че днес слънцето е изгряло благодарение на ювелирните сделки с дълга.
Слабите страни на сделките са много, но най-големият провал идва точно от компрометирането на двата основни аргумента за осъществяването им. Това са целите за понижаване на валутния риск и на лихвения риск. С цената на огромна загуба за бюджета на България.
Как икономическият екип на Милен Велчев понижи валутния риск? Като превалутира външен дълг за над 830 милиона долара в евров дълг при изключително неизгоден курс към еврото.България загуби около 260 милиона долара от “постигането” на тази цел.
Как икономическият екип на Милен Велчев понижи лихвения риск? Като замени дълг с плаваща лихва около 3% с друг дълг с фиксирана лихва от над 8%. Резулатът днес е загуба от над 1 милиард долара.
Аргументът за замяната беше, че плаващата лихва е много опасна, защото е вързана за либора, а той щял да се увеличава. Затова било по-малко опасно да си плащаме още от сега 8% твърда лихва, вместо един ден тези 3% плаваща лихва да станат примерно 10%. Случи се обаче точно онова, което противниците на сделките казваха още през 2002 г. Либорът не само не нарасна, но спадна чувствително и днес е под 0.5 %. И стана така, че осем години (от 2002 до 2010 г.) ние плащаме 8% вместо 3% – загуба от над 100 милиона долара годишно само по тази линия. А до края на падежа има още пет години. Тогава отново ще се върнем на тази тема.
Авторите на сделките твърдят, че изпълнявали стратегията за управлението на дълга, приета от правителството на ОДС. Там било записано, че ще се върви към превалутиране на дълга в евро и преструктуриране на лихвите от плаващи на фиксирани.
Ако тези автори си бяха направили труда да прочетат по-задълбочено въпросната стратегия, щяха да забележат:
Никъде в нея не пише, че трябва да се превалутира дълг при максимално неизгоден курс на долара към еврото.
Пропускат думичката “плавно” заменяне на плаващите лихви с фиксирани.Което значи тестване на пазара с малки, пилотни емисии и минимизиране възможността от загуби. Вместо това шоково -в голям обем – 2200 милиона долара дълг бе преструктуриран от плаващ на фиксиран купон. В резултат сега спорим 1 млрд. лева или 1 млрд. долара е загубата.
Анализът на “Йндъстри уоч” не отчита умишленото повишаване на пазарната цена на брейди облигациите от 75 цента до 92-93 цента, постигнато благодарение на публично обявените намерения на правителството “Сакскобургготски” да управлява активно външния дълг и да извършва обратно изкупуване.Нова загуба от около 360 милиона долара.
Големият въпрос е – всички тези загуби резултат на грешни прогнози и грешни разчети ли са или са резултат на нещо друго. Невинни ли са грешките или не съвсем. Второто е по-вероятно защото:
• Загубата за България е печалба за притежателите на българските облигации. Това са предимно големите инвестиционни банки, откъдето идват водещите икономисти, автори на тези сделки.
• Никъде по света няма почтен финансов министър, който публично да оповести намеренията си да изкупува външния си дълг и с това да повиши пазарната му цена, както това направи Милен Велчев. Както и няма отговорен финансов министър, който да замени един дълг, добре разсрочен с ниски лихви от 3% по онова време, с нов дълг при твърда лихва от 8%.

в-к “Седем”