ПОЛИТИЧЕСКИ И СОЦИАЛНО-ИКОНОМИЧЕСКИ ИЗМЕРЕНИЯ НА БЪЛГАРСКИЯ ПРЕХОД (ПОСТКОМУНИЗЪМ)

Иван Костов

Преходът от тоталитарна към демократична държава, със свободни избори завърши още през 1991 година. Тази институционална дефиниция е силно ограничена. Означавасамосъздадена след края на Студената война възможност за бившите социалистически страни. Затова нека я разширим.

Преходът е:

– възстановяване на ценностите на хуманизма, на правата и свободите на всеки гражданин, което става след

– приключване на злощастния комунистически експеримент с обществото и икономиката и

– елиминиране на неговата тоталитарна идеология.

По време на прехода се създава евроатлантически модел на общество и икономика, което ще рече многопартийна демокрация, частно предприемачество и най-вече върховенство на закона, пред който всички, включително държавата и нейните институции са равнопоставени с всеки гражданин.

Българската политическа системае базирана на приетата през 1990 г. Конституция. У нас има многопартийна демокрация, която предполага възможност за смяна на управляващата политическа формация.

Повечето от партиите са припознати като членове на европейски партийни семейства като тези на левите, либералите и десницата. Но доколкото ксенофобски и екстремистки партии като Атака също са припознати от националистите това може би говори по-скоро за прибързано отваряне от страна на старите европейски политически семейства, отколкото на зрялост на българските партии.

Самата ни политическа система губи постоянно своята ефикасност в местната власт. Там се подвизават много квазипартийни или по-точно квазибизнес формирования, които активно участват в управлението на общините или отново по-точно в управлението на общинските поръчки.

С изключение на бившата комунистическа партия, сега БСП и създаденото от комунистическата ДС ДПС, останалите партии се характеризират със силна нестабилност, чести процеси на разпад и делене, поради което не се натрупва политически капацитет за изработване на решения на проблемите на хората и държавата.

Политическата ни система е поразена от корупция в по-голяма степен отколкото останалите страни от ЕС. На много места и в редица отношения партиите се срастват с организираната престъпност, особено по време на избори и формиране на централни и местни властови институции. Купуването и продаването на гласове се превръща във все по-решаващо средство да се спечели не само местната власт, но и изпълнителната и законодателната власт в страната.

На участието в политиката не се гледа като на призвание, като служене на хората, а като на средство за постигане на лично или семейно благосъстояние. Поради това търговията с влияние и конфликтите на интереси при политиците на власт са по-скоро правило отколкото изключение. Този възглед за политиката се реализира основно с демагогия и популизъм.

След казаното разбираме по-добре основанията на обществеността за критиките й към българската политическа система и си обясняваме ниския рейтинг на доверие към политическите институциите в страната.

Замисляме се върху аргументите на тези, за които политическата ни система е фасада, зад която се крие реалната власт на олигархията и организираната престъпност.

Тревожи ни силно констатацията, че “ако в другите държави има мафия, у нас мафията има държава.”

Тези тревоги свидетелстват на своя ред, че българския преход не е постигнал основните си политически цели в изграждането на демокрацията. Защото ако беше постигнал тези цели у нас щеше да бъде изградена отговорна политическа основа на държавата. Партиите щяха да управляват суверенно и да носят отговорност за управлението си, щяха да опонират критично, без да лобират за неясни субекти и интереси.

Икономическото измерение на прехода. Връщането на земеделските земи ина градските имотина техните собственици и възстановяването на частното предприемачество не са самоцел на икономическата реформа. Те са средство за постигане на конкурентна пазарна икономика. Това е така, защото само такава икономика е в състояние да създава благоденствие в съвременния глобален свят.

Най-болезнено за излизащите от социализма хора е да възприемат конкуренцията като основен регулатор и поради това двигател на икономическото развитие. И това се отнася в най-голяма степен за конкуренцията за работни места. Всъщност тази форма на конкуренцията създава мотивацията на хората да натрупват квалификация и умения за работа и решаване на проблемите.

За живелите при социализма е трудно да възприемат конкуренцията на мястото на вездесъщата тоталитарна държава, например като регулатор за ниски цени или като сила, насочваща икономическата активност за създаване на най-голяма добавена стойност. Днес 22 години след началото на прехода у нас още се говори за приоритетни икономически отрасли на националната политика и за правителствени дотации, като средство за намаляване цените на горивата.

Злоупотребите с господстващо положениена българските пазари в последното десетилетие са превърнаха в постоянна спирачка за развитието на икономиката. Социалистическият държавен монопол не бе разграден напълно. На негово място се появиха и бързо укрепнаха частни фирми. Те заеха господстващо положение в производството на зърно и на олио, вноса и преработката на захар, в търговията с горива и енергийни източници, в търговията с лекарства, в телекомуникациите, и т.н.

Без да срещнат съпротива от страна на институциите на държавата монополистите започнаха необезпокоявано да злоупотребяват с цените, условията за доставка на клиентите, корумпираха предоставянето на големите обществени поръчки. Това навреди дълбоко на създаването и укрепването на конкурентните механизми на пазарната ни икономика.

Днес конкуренцията престава да бъде двигател за икономическото развитие на страната. У нас тя не създава благоприятна среда за привличане на нови инвеститори и откриване на работни места. Всеки инвеститор си дава сметка колко трудно е да пробие и се наложи на пазар, който е поделен между монополистите. Това един от основните фактори за напускането на капитали от България в последните 4 години.

Вследствие на отлива на капитали от България падат цените на индустриалните и недвижими активи. Това на свой ред обезценява дадените обезпечения и увеличава рисковете пред банковото кредитиране. Последицата е покачване на лихвите. Задейства се втора тежка котва, която спира движението на българската икономика – недостъпния кредит.

Поради злоупотребата с господстващо положение на фирмите, които са овладели търговията с крайно необходими стоки, спада търсенето в другите сектори на пазара. Това води до обща рецесия на вътрешното потребление, която може да бъде преодоляна само от масирани нови капиталовложение. А условия за такива няма.

Заключението и тук е подобно на това, което направих за политическата ни система. По време на прехода не е създадена и укрепена конкурентна пазарна икономика в България. Вместо това имаме силно монополизирани пазари и злоупотреба с господстващо положение от страна на фирмите монополисти.

Ще прескоча социалните измерения на прехода, поради липса на достатъчно време за моето изложение.

Вървим ли към културно възраждане?

Културата е сферата на духа. Показва на човека какво е красиво и какво грозно, какво добро и какво лошо. От тази гледна точка културата е защитник и творец на личните и групови ценности. Ценностите на човека се утвърждават единствено в културна среда, независимо дали е семейна, на социалната общност около него или е характерна за неговата религия, за неговата националност. Погледнато на културата от тази функционална гледна точка, значението на прехода е най-трудно и неясно за разбиране.

Преходът завари напълно изградена социалистическа културна сфера, защитаваща и създаваща характерните за тази идеология ценности и налагаща ги на хората. Няма по-внимателно обмисляна, създавана и институционално укрепвана социална сфера като тази на социалистическата култура. Не случайно за нея са отделяли специално време и внимание всички бивши комунистически диктатори. Трябва да признаем открито, макар и с болка, че голямото мнозинство от културни дейци изповядваха лично и дълбоко вярваха в комунистическата идеология.

Същото се отнася за българските вероизповедания, за православната и католическа църква, за мюфтийството. Те изцяло са окупирани и овладени от ДС. Голяма част от висшите им представители са служители или сътрудници на комунистическия репресивен апарат. Това обяснява защо днес те се оказват неспособни да станат духовни водачи на нацията, и защитници на ценностите на вярващите. Простото обяснение е, че те споделят вътрешно моралните ориентири и ценностите на комунистическата идеология, враждебни са на ценностите, които трябва да постигне прехода.

Затова по време на прехода трябваше да се преодолее едно тежко наследство. Това срещна огромна съпротива в първите две десетилетия.

Едва в последните години се събужда за свой самостоятелен и нов живот масовата култура – българските филми и театър. Появяват се оригинални и силни романи и нова изящна словесност. Тези първи лястовици не означават, че имаме културна среда, която защитава и твори ценности, които са органични за хилядолетната средиземноморска и европейска цивилизация. Истината е, че нямаме още такава българска култура.

И точно този културен дефицит позволи в последните години да нахлуе в общественото пространство реставрацията на комунистически символи и носталгия. Дори опитът за реабилитация на бившия български диктатор не срещна сериозна обществена реакция. Културна е причината българските избиратели масово да повярват на бившия български престолонаследник и на сегашния премиер.

Казаното бе упрек към все пак ангажираната част от обществото. Какво да кажа за останалите, останалите, тези които нямат културни претенции и вместо да направят цивилизационен избор, избраха чалгата и се утешиха с нея.

Оставям открит въпроса за измеренията и значенията на българския преход. Всъщност вие млади приятели трябва да решите сами къде се намираме: в прехода, след него или на глухия коловоз на посткомунизма.

Всъщност това не е истинският въпрос. Той според мен е къде искате да бъдете и какви искате да сте, скъпи колеги от Клуба по политически науки в Американския университет!

Благодаря за вниманието!