Според християнския възглед при общото за всички сино-поло-жение правото иманентно се дава – синовете не го при-свояват, а то им е у-своено; те се “намират” в него. Тук, сиреч, правото ни е у-своено от общото ни “синовство”, т.е. усвоено ни е от Отеца – от Отеца на когото сме (всичките). Правото не се явява резултат: от еманципация от едно първоначално състояние на “лишеност от право”, от “зависимост” (както се получава в новоевропейската мисъл). Напротив: правото е изходна позиция, ние сме надарени с него.
Ето защо постулирането на тъй наречените универсални и “неотчуждими” (т.е. принципно неоспорими и неподлежащи на отнемане) права на човека като род не може да бъде обосновано в последна сметка без позоваване на Бога, направо казано, в Когото те изобщо се коренят. Защото, пак повтарям, именно в Него ние сме “едно” (а не само “множество”), имаме нещо “общо” (а не сме просто “събрани заедно”). В Него “светът” е нашият (отечески) “дом” (а не просто съденото на всички нас “пространс¬тво”). В Него ние (многото) сме “едно”: една “челяд”, едно “синовство” – сиреч помежду си “братство”. Ние сме едно отческо общество. В Неговото отчество имаме общото си братство. В Неговото отчество светът ни е общ “дом”. Именно защото този свят е “Негов”, ние, синовете му, го имаме общо – с право (с правото на “синове” и “наследници”).
Пак призовавам да се помисли: откъде бих могъл да имам “право” – което винаги се има редом с някого, пред някого, заедно с други – ако съм “чужденец” за “чужденци”? Чуждият именно няма “право” в “нашето”, защото то не е “негово” (не е И “негово”). А пък ако всеки един е “чужд” на всеки друг, то никой няма “право” пред другите и по отношение на света. А как бихме могли да не сме “чужденци” един за друг и един с друг инак, освен ако не сме “братя”? А как пък бихме могли да сме “братя” инак, освен ако всичките не сме все “синове” на един Отец?
Следователно правото идва при нас от Отеца. От Отеца и в Отеца е нашето (на всички нас и на всеки от нас) право.
“Правото” като такова е немислимо без (общо) “отчество” и е налично в “синоположението”.
Следователно трябва да кажем, че типологически, същностно домът, семейството е лоното на правото. То е родилната почва на правото като такова. Понеже това (и тези) е “на отца ми”, а аз “съм му” (ние “сме му”) “син” (“синове”), то аз имам право на ето това и ние – всеки от нас (които еднакво сме синове) имаме право. Семейството обаче в този свят – земното семейство – е ограничено, неуниверсално. То е семейство редом с (сред) семейства, които са “чужденци” едно за друго. Вярно е, че може да има (да възникват) права освен от кръвните семейства в тесния смисъл на тази дума, още и от някои по-големи общности: например от семействата с общ корен (от “племето”, от “народа”, от “семействата” на народите и т.н.), но на основата на земните семейства и семейства от семейства все пак никога не биха могли да възникнат универсални права.
Защото, както се вижда, всички “права” изобщо – това да имаш “право” изобщо – се корени в “свой”-ствеността. Ти имаш “право”, защото си “свой” и значи – в последна сметка, защото си ” свой” -на-определен-отец (пра-отец, родо-началник и т.н.). Но “на кого” (си “свой”), на кого са всички хора, племена, народи? Единствено на Онзи на Когото “дом” е целия свят, Който е създал (“построил”, “устроил”) този свят; на Твореца, Чиито създания на хората (племената, народите), на Когото те всичките са “синове” и затова светът им е “право”, те имат “право” един пред друг, като братя помежду си. Ако няма Отец на всички люде, то няма и “право” вън от семейството (от племето, от народа). Има само “семейно право” (с всичките въз можни негови “разширения” в този свят), а между семействата (и всичките им възможни “разширения” в този свят) няма “право” – има само сила и договаряния между силите (на основата на силите).
Следователно едно всеобщо право, едно право “на човека” (а не само на определени човеци в определени, “одомашнени” пространства) т.е. права на човеците един с друг, на всички човеци -на всеки един пред всеки друг, може да има единствено ако в Някого човеците са “синовете Му”,.ако в Някого те всички имат Свой Отец. Единствено от Него и в Него има онтологически основани “права на човека”. Единствено от Него и в Него правата на човеците (а не просто на синовете на своите семейства) могат да се обосноват като такива. “Универсалните човешки права”, следователно, са в пределната си дълбочина теономни и други не биха могли да бъдат.

ледна сметка без позова¬ването на Бога, направо казано, в Когото те изобщо се коренят. Защото, пак повтарям, именно в Него ние сме “едно” (а не само “мно-жество”), имаме нещо “общо” (а не сме просто “събрани заедно”). В Него “светът” е нашият (отечески) “дом” (а не просто съденото на всички нас “пространс¬тво”). В Него ние (мно¬гото) сме “едно”: една “челяд”, едно “синовст¬во” – сиреч помежду си “братство”. Ние сме ед¬но отческо общество. В Неговото отче-ство има¬ме общото си брат-ство. В Неговото отчество светът ни е общ “дом”. Именно защото този свят е “Негов”, ние, си¬новете му, го имаме об¬що – с право (с правото на “синове” и “наследници”).
Разбира се, че общата воля на “народите” би могла да “декретира”, да даде “права” на всичките членове на своята “общност” -както това например е сторено от “организацията на Обединените нации” с нейната “Всеобща декларация” след Втората световна война – но има ли право самата “обща воля на народите” да направи това? Или тя просто има (при това в този определен момент) сила? А доколко е в дейст¬вителност ” обща”, а не доминираща – воля на доминиращите нации? Това винаги ще си остане под въпрос при подобно декретиране на правата на всички от волята на всички и тогава винаги ще бъде проблематична общността на оправомощаващото (воле-) изявление.
Разбира се, също така, че теономната основа на “универсалните права” (правата на човека) е тяхна основа само ако Бог е тъкмо “Отец” на “синове”, а не просто Творец на “креатури”; ако, с други думи, Неговото господство е господство на такъв Бог, Който създава и споделя (създава, за да сподели) със създанията Си Своето висше достойнство и своята неоспорима власт. Защото именно “отецът” създава не просто “творение”, “свят”, а “дом” и извиква, въвежда в него (своите) “синове”. Именно “отецът” създава, извиква в битие, за да даде това последното на “синовете” си, за да сподели с тях “своето”, за да го направи и тяхно, за да изрече ” всичко мое е твое”, както казва на един от синовете си бащата в притчата за блудния син. Изобщо Богът, Творецът затова е в християнското му изповядване “Отец” на людете, защото не просто “създава”, а из-виква, по-канва, въ-вежда тези люде в Своето Собствено.(от една страна) и в “създадения свят” (от друга) – с което именно им дава не просто “битие”, но и “право”.
“Правото”, дадено на “човека”, се състои следователно, първо: в това, че той е направен причастник в достойнство(то на Отца си) “образ и подобие Божие” е, казано на теологически език (поради което битието му има “право”, а не просто “качества” и “сили”, които, каквито и да биха били, сами по себе си не могат да имат и легитимност); състои се, второ: в това, че е направен причастник във власт(та на Отца си) и поради това има “право” обладаването му на външното битие.
Ако се замислим, така е и със сина на земния отец. Именно понеже е причастен на достойнството ми на човек, имащ вече място и положение в света – защото е “мой”, “на мен”, имащ вече достойнството – моят син има не просто битие, но и право. Което не би имал, ако не би бил “мой”, ако би бил “ничий”.
Кой дава “правото” на този нов член на рода на човеците? Защо той не е “чужд” на досегашните и бъдещите причастници на битието? Аз, родителят му, който имам (вече) право, го въвеждам в правото си, с-поделям го е него. И пак: понеже е причастен към владяното от мен (към моята “власт”, към моята “собственост”), защото е син в дома ми, защото е син на мен който го имам като “имот”, моят син не просто е сред определени “неща”, “вещи”, “ресурси”, към които посяга и които ползва, но и има право да посяга към тях и да ги ползва. Което не би имал, ако не би бил в “отчеството си”.
(Очаквайте продължение в следващия брой)

в-к “Седем”