Според християнския възглед при общото за всички сино-поло-жение правото иманентно се дава – синовете не го при-свояват, а то им е у-своено; те се „намират“ в него. Тук, сиреч, правото ни е у-своено от общото ни „синовство“, т.е. усвоено ни е от Отеца – от Отеца на когото сме (всичките). Правото не се явява резултат: от еманципация от едно първоначално състояние на „лишеност от право“, от „зависимост“ (както се получава в новоевропейската мисъл). Напротив: правото е изходна позиция, ние сме надарени с него.
Ето защо постулирането на тъй наречените универсални и „неотчуждими“ (т.е. принципно неоспорими и неподлежащи на отнемане) права на човека като род не може да бъде обосновано в последна сметка без позоваване на Бога, направо казано, в Когото те изобщо се коренят. Защото, пак повтарям, именно в Него ние сме „едно“ (а не само „множество“), имаме нещо „общо“ (а не сме просто „събрани заедно“). В Него „светът“ е нашият (отечески) „дом“ (а не просто съденото на всички нас „пространс¬тво“). В Него ние (многото) сме „едно“: една „челяд“, едно „синовство“ – сиреч помежду си „братство“. Ние сме едно отческо общество. В Неговото отчество имаме общото си братство. В Неговото отчество светът ни е общ „дом“. Именно защото този свят е „Негов“, ние, синовете му, го имаме общо – с право (с правото на „синове“ и „наследници“).
Пак призовавам да се помисли: откъде бих могъл да имам „право“ – което винаги се има редом с някого, пред някого, заедно с други – ако съм „чужденец“ за „чужденци“? Чуждият именно няма „право“ в „нашето“, защото то не е „негово“ (не е И „негово“). А пък ако всеки един е „чужд“ на всеки друг, то никой няма „право“ пред другите и по отношение на света. А как бихме могли да не сме „чужденци“ един за друг и един с друг инак, освен ако не сме „братя“? А как пък бихме могли да сме „братя“ инак, освен ако всичките не сме все „синове“ на един Отец?
Следователно правото идва при нас от Отеца. От Отеца и в Отеца е нашето (на всички нас и на всеки от нас) право.
„Правото“ като такова е немислимо без (общо) „отчество“ и е налично в „синоположението“.
Следователно трябва да кажем, че типологически, същностно домът, семейството е лоното на правото. То е родилната почва на правото като такова. Понеже това (и тези) е „на отца ми“, а аз „съм му“ (ние „сме му“) „син“ („синове“), то аз имам право на ето това и ние – всеки от нас (които еднакво сме синове) имаме право. Семейството обаче в този свят – земното семейство – е ограничено, неуниверсално. То е семейство редом с (сред) семейства, които са „чужденци“ едно за друго. Вярно е, че може да има (да възникват) права освен от кръвните семейства в тесния смисъл на тази дума, още и от някои по-големи общности: например от семействата с общ корен (от „племето“, от „народа“, от „семействата“ на народите и т.н.), но на основата на земните семейства и семейства от семейства все пак никога не биха могли да възникнат универсални права.
Защото, както се вижда, всички „права“ изобщо – това да имаш „право“ изобщо – се корени в „свой“-ствеността. Ти имаш „право“, защото си „свой“ и значи – в последна сметка, защото си “ свой“ -на-определен-отец (пра-отец, родо-началник и т.н.). Но „на кого“ (си „свой“), на кого са всички хора, племена, народи? Единствено на Онзи на Когото „дом“ е целия свят, Който е създал („построил“, „устроил“) този свят; на Твореца, Чиито създания на хората (племената, народите), на Когото те всичките са „синове“ и затова светът им е „право“, те имат „право“ един пред друг, като братя помежду си. Ако няма Отец на всички люде, то няма и „право“ вън от семейството (от племето, от народа). Има само „семейно право“ (с всичките въз можни негови „разширения“ в този свят), а между семействата (и всичките им възможни „разширения“ в този свят) няма „право“ – има само сила и договаряния между силите (на основата на силите).
Следователно едно всеобщо право, едно право „на човека“ (а не само на определени човеци в определени, „одомашнени“ пространства) т.е. права на човеците един с друг, на всички човеци -на всеки един пред всеки друг, може да има единствено ако в Някого човеците са „синовете Му“,.ако в Някого те всички имат Свой Отец. Единствено от Него и в Него има онтологически основани „права на човека“. Единствено от Него и в Него правата на човеците (а не просто на синовете на своите семейства) могат да се обосноват като такива. „Универсалните човешки права“, следователно, са в пределната си дълбочина теономни и други не биха могли да бъдат.
ледна сметка без позова¬ването на Бога, направо казано, в Когото те изобщо се коренят. Защото, пак повтарям, именно в Него ние сме „едно“ (а не само „мно-жество“), имаме нещо „общо“ (а не сме просто „събрани заедно“). В Него „светът“ е нашият (отечески) „дом“ (а не просто съденото на всички нас „пространс¬тво“). В Него ние (мно¬гото) сме „едно“: една „челяд“, едно „синовст¬во“ – сиреч помежду си „братство“. Ние сме ед¬но отческо общество. В Неговото отче-ство има¬ме общото си брат-ство. В Неговото отчество светът ни е общ „дом“. Именно защото този свят е „Негов“, ние, си¬новете му, го имаме об¬що – с право (с правото на „синове“ и „наследници“).
Разбира се, че общата воля на „народите“ би могла да „декретира“, да даде „права“ на всичките членове на своята „общност“ -както това например е сторено от „организацията на Обединените нации“ с нейната „Всеобща декларация“ след Втората световна война – но има ли право самата „обща воля на народите“ да направи това? Или тя просто има (при това в този определен момент) сила? А доколко е в дейст¬вителност “ обща“, а не доминираща – воля на доминиращите нации? Това винаги ще си остане под въпрос при подобно декретиране на правата на всички от волята на всички и тогава винаги ще бъде проблематична общността на оправомощаващото (воле-) изявление.
Разбира се, също така, че теономната основа на „универсалните права“ (правата на човека) е тяхна основа само ако Бог е тъкмо „Отец“ на „синове“, а не просто Творец на „креатури“; ако, с други думи, Неговото господство е господство на такъв Бог, Който създава и споделя (създава, за да сподели) със създанията Си Своето висше достойнство и своята неоспорима власт. Защото именно „отецът“ създава не просто „творение“, „свят“, а „дом“ и извиква, въвежда в него (своите) „синове“. Именно „отецът“ създава, извиква в битие, за да даде това последното на „синовете“ си, за да сподели с тях „своето“, за да го направи и тяхно, за да изрече “ всичко мое е твое“, както казва на един от синовете си бащата в притчата за блудния син. Изобщо Богът, Творецът затова е в християнското му изповядване „Отец“ на людете, защото не просто „създава“, а из-виква, по-канва, въ-вежда тези люде в Своето Собствено.(от една страна) и в „създадения свят“ (от друга) – с което именно им дава не просто „битие“, но и „право“.
„Правото“, дадено на „човека“, се състои следователно, първо: в това, че той е направен причастник в достойнство(то на Отца си) „образ и подобие Божие“ е, казано на теологически език (поради което битието му има „право“, а не просто „качества“ и „сили“, които, каквито и да биха били, сами по себе си не могат да имат и легитимност); състои се, второ: в това, че е направен причастник във власт(та на Отца си) и поради това има „право“ обладаването му на външното битие.
Ако се замислим, така е и със сина на земния отец. Именно понеже е причастен на достойнството ми на човек, имащ вече място и положение в света – защото е „мой“, „на мен“, имащ вече достойнството – моят син има не просто битие, но и право. Което не би имал, ако не би бил „мой“, ако би бил „ничий“.
Кой дава „правото“ на този нов член на рода на човеците? Защо той не е „чужд“ на досегашните и бъдещите причастници на битието? Аз, родителят му, който имам (вече) право, го въвеждам в правото си, с-поделям го е него. И пак: понеже е причастен към владяното от мен (към моята „власт“, към моята „собственост“), защото е син в дома ми, защото е син на мен който го имам като „имот“, моят син не просто е сред определени „неща“, „вещи“, „ресурси“, към които посяга и които ползва, но и има право да посяга към тях и да ги ползва. Което не би имал, ако не би бил в „отчеството си“.
(Очаквайте продължение в следващия брой)
в-к „Седем“
