Калин Янакиев: Християнството и универсалните права на човека

Универсални права, следователно – а не просто частични (частни), в семейството си, в племето си и т.н. човеците имат от причастността си към трансцендентното достойнство – от това, казано пак чисто теологически, че са „образ и подобие Божие“. Инак битието им на човеци просто няма откъде да има „право“.
Но и право на „този свят“ (на неговите ресурси и блага) човекът като „човек“ (а не като нечий частен наследник) има от причастността си към една трансцендентна власт, от това, че тя е споделена с него. Инак обладаването на този свят и нещата му от човека като човек просто няма откъде да има „право“.
Когато значи се казва, че човекът има право на лично достойнство, на неприкосновеност, на свобода (както е във „Всеобщата декларация“ на ООН) или че „има право на достоен живот, благосъстояние“ и т.н. (както е в същата декларация), това предполага и изисква синовността му на един универсален Бог и Отец на всички. Без нея именно „човек“ -ът, човекът като такъв няма откъде и няма как да има подобни права. Такива би могъл да има само човекът като син-на-еди-кого-си (и то доколкото този „еди-кой-си“ има достойнство и положение в общността си), човекът като наследник-на-еди-кого-си, имащ еди-какво-си (и то само в мярата, в която този „еди-кой-си“ има наследство и по отношение само на това наследство). „Човекът“ обаче – човекът като род – няма откъде да има тези „права“ освен от Бога.
След всичко казано дотук би трябвало да е вече ясно защо е напълно несъстоятелно обосноваването на „правата“ (на всеобщите права) върху поставената в основанието им „субективност“ или пък свързаното с това обосноваване тяхно (действително) „получаване“ в резултат на еманципирането на въпросната „субективност“ от свързаността й, от „синовността“ й, в най-голяма дълбочина – от Отеца й. Именно еманципиралата се автономна „субективност“ няма право (права). Тя ги няма пред другата (пред другите), защото като еманципирана, като напълно самостоятелен център тя им е чужда. Те всичките нямат „право“ едни през други, защото като абсолютно само-стоятелни „центрове“ нямат „общо“.
Да поискаш да се еманципираш, за да придобиеш р право“, е погрешно, защото това означава да поискаш да се намериш пред син на чужд отец, т.е. пред „чужденец“, за когото сам ти си „чужденец“. Именно тогава обаче ти нямаш пред него „право“, както и той също го няма при теб и пред теб. Вие нямате нищо „общо“ и никой (нищо) не ви е „общ“.
„Правото“ не възниква без общ-ност, а общността не възниква без „отцовство“. Без (предварително налична) общност, следователно, правото може да дойде само от силата и е в последна сметка правото на господството (правото на господаря).
Именно тук, струва ми се, трябва да отбележим, че не друг, а някои мюсюлмански обществени философи (Саид Кутб например) изтъкват, че в този смисъл тъкмо общността на верните на исляма е най-свободната общност, тъй като за разлика от всички други не е подчинена (и не желае да бъде подчинена на някаква човешка власт – не допуска да се ръководи от наложени от човешката сила закони, норми, правила, но единствено от законите на Твореца (формулирани в „Шериата“). При мюсюлманите, следователно, човек е освободен от човека и поради тази причина според Кутб членовете на „уммата“ са общността от (максимално) свободни един от друг люде. Те са общност, която Бог е „извел“, избавил от владичеството на човеците (върху човеците). Тъкмо защото (и доколкото), следователно, те всички са й са изключително Божии „поданици „, те са свободни – освободена от Бога за поданство само Нему – общност. Тъкмо покорството изключително на Бога ги прави да остават освободени (и свободни) от човеците човеци. Останалите човеци, които не се покоряват на Бога (или не Му се покоряват изключително както християните; казва Кутб), покоряват себеподобните си и са принудени да се покоряват на себеподобни (следователно да налагат „право“ и да приемат, за „право“ нещо, което съвсем не е такова, а е само произвол или поробеност на волята). Разбира се, че и тези останали люде (не-мюсюлманите) са в ръцете на Бога като единствен Господ, но те са в тях като непокорни и към тях „уммата“ трябва да насочва увещателна проповед или да се защитава от тях, ако пожелаят да отнемат „свободата“ й -да я „отнемат“ от Бого-власгителството (т.нар. „джихад“).
Колкото и логични от теологическа гледна точка да са мислите на Саид Кутб, на внимателния наблюдател не би могло да убегне удивителното обстоятелство, че от тази „свобода“ на членовете на „уммата“ от човековластие, от тази „пълна“ освободеност на човеците на „уммата“ от произволното „право“ на силата на себеподобните ни произтичат много малко именно права и почти само задължения. И това е така, защото в света, в „дома“ на Бога, в който хората са свободни един от друг, защото са общо “ предани“ на Бога, те са обаче предани на един Бог, Който е забележително произволен. Той, не може да се скрие, може да постъпва с тях така, както се постъпва с домашни предмети. Той ревнува тяхната преданост, но не им дава нищо от своята власт. Те нямат право на света на Бога, който е само Божий, те нямат право пред Самия Бог – не са Му „синове“. Със света им този Бог може да прави каквото си иска – да им го дава и да им го взима, да взима от него самите тях просто защото така желае. Той е не Отец на „синове“ (те Си), както е в християнството чрез Христа Иисуса, а просто Господ, Господар на „роби“.
Наистина, големият въпрос има ли универсални и безусловни права на човека често пъти получава отговор, в смисъл че такива има, защото те са присъщи на самата природа на човека. Това понятие обаче -особено когато се използва в секуларен дискурс – е твърде хлъзгаво и подвеждащо.

Възможно ли е въобще една „природа“ като такава, каквато и да била тя (свободна, разумна и т.н.), със самия факт на съществуването си да има „права“? Всъщност тук вместо „права“ при утвърдителен отговор на зададения въпрос се подставят нейните „качества“ (атрибути). Ето например: казва се, че човекът притежава воля, която е непринудима отвън (т.е. свободна) и без нея той вече не би могъл да бъде мислен като „човек“ – т.е. не би бил тази „природа“. Това значи, че „свободата“ принадлежи необходимо, неотнемаемо на човешката природа. Сетне: човекът има „съвест“ или – човекът представлява „лице“, т.е. субектен център, само-прите-жаващо се битие. Без всички тези неща човек не би бил именно „човек“ – те са му неотнемаеми и това да има съвест, лице и т.н. принадлежи с необходимост на природата му. Следователно, доколкото е налице „човек“ („човешка природа“), той (тя) не може да се мисли без свободата си, без съвестта си, без личностното си самопритежание.

Тук обаче, както се вижда, ни е казано само това, че „човешката природа“ – този факт – не може да се мисли, не може да бъде без тези свои атрибути. От това обаче, че не може да се мисли и да бъде без тези неща, не следва още, че тази природа и има право да бъде -въобще и в частност с иманентните си характеристики. „Правото“, припомням още веднъж, възниква пред другите, всред другите – то е не в нас (самите), а нещо-помежду-ни. Ето защо битието ми първо трябва да има право да бъде (в този свят и сред другите), а с това вече да има право да-бъде-свободно (тоест каквото и е като човешко именно битие), да-бъде-според-съвестта-си, да бъде неприкосновено и т.н. Следователно, правото се има от човешката природа, но не се носи просто от самата нея.

И тогава пак идва въпросът: откъде имаме право (не като частични и в частична общност, а изобщо). Отговорът е: от Отец, на Когото всички сме „синове“ и затова имаме право един пред друг и един с друг; от Бога – Господа на този свят, на Когото сме „образ и подобие“ в този свят, на Чието достойнство и власт сме причастници. Няма „право на природата“, а има „право на синоположението“, няма „естествено“ (присъщо на естеството) право, а има Божествено право на човека – на тази природа, която, да, е свободна, лична, неприкосновима, самопритежаваща се – да бъде и да бъде такава, каквато е, доколкото Бог е (общ) Отец на всички ни. (Продължава в следващия брой на СЕДЕМ)

в-к „Седем“