Изборът НАТО
Една стара шега описва целите на НАТО така: Алиансът съществува, за да държи Русия вън, Америка вътре (и в двата случая се има предвид Европа), а Германия долу (за да не се възроди нацизмът). До ден днешен НАТО изпълнява блестящо мисията си. Първо спомогна за възстановяването на Германия, превърнала се в един от стожерите на демокрацията. Второ, блокира съветската заплаха срещу Западна Европа. И трето, след рухването на Берлинската стена, предложи гаранции за сигурността на бившите съветски сателити, сред които и България.
Чрез НАТО Съединените щати реализират националният си интерес, които съвпада и с интереса на европейските народи: защита на демокрацията и свободата в Европа. Алиансът е тази колективна система за отбрана, благодарение на която демокрациите от двете страни на Атлантика защитават от външни опасности своите общества, основани на ценностите на политическата и икономическа свобода. Това е предназначението на известния член Пети на Вашингтонския договор, предвиждащ автоматична колективна военна подкрепа при агресия срещу всяка страна-членка.
Създаден през 1948 г. Североатлантическият съюз даде на своите европейски страни-членки, сигурността, която им позволи да осъществят най-успешния проект в историята на Стария континент: европейската интеграция. Трайното помирение между европейските страни ши създаденото на тази основа военно доверие, позволи да бъде създаден единния европейски пазар за въглища и стомана, а впоследствие и Европейски съюз. Символично под Вашингтонския договор стои подписа на Робер Шуман, който е и един от бащите не европейското обединение. След рухването на комунизма не случайно и съвсем закономерно разширяването на НАТО предхожда с 3-4 години разширяването на Европейския съюз.
Натовската гаранция за сигурността е основа на благоденствието на Обединена Европа.
Русия като самопровъзгласил се враг
Студената война завърши с пълното политическо, икономическо и морално поражение на СССР. Там комунизмът бе приложен като вариант на традиционния руски месианизъм и това се превърна в зловещ експеримент със съдбата на милиони европейци. Впрочем този месианизъм се подвизава ту като вековната претенция на Русия да спасява света като Третият Рим, ту като Родината на световния пролетариат: Източноевропейските народи отхвърлиха руския комунизъм. Нека припомним, че той бе наложен със сила от окупационната Червена армия след края на Втората световна война. Не руските бивши съветски народи, след вековна колонизация се заеха с изграждане на собствени национални държави.
Най-добрата част на самия руски народ, Русия на Андрей Сахаров и Ана Политковская, също се опита да направи страната си част от свободния свят. И наистина, до 1997-1998 година въпреки вътрешния хаос и не докрай последователната си външна политика, Русия сякаш искрено се опитваше се включи конструктивно в новия европейски и световен ред. Израз на тази политика бе създаването през 1997 г. на Постоянния съвет НАТО-Русия.
Слабостта на демократичната традиция в Русия обаче, доведе на власт комунистическата номенклатура и нейния репресивен апарат. Превърнали политическата си власт в икономическа те създадоха режима на Путин и го укрепиха чрез възраждането на имперския великоруски шовинизъм.
За свой главен враг Русия избра НАТО, в чието разширяване на Изток тя вижда края на своите амбиции за възраждане на империята си под някаква форма. Истинският поврат в отношенията на Русия с НАТО дойде с операцията на НАТО в Косово през 1999 г. Руската подкрепа за режима на Милошевич в Сърбия бе мотивирана от това, че за стратезите на новия руски империализъм Балканите са единственият регион в света, чрез който Русия има някакъв шанс да се върне в голямата геополитическа игра: На изток от Урал руските амбиции се спират от Китай, който се интересува все повече от природните ресурси на Сибир – една огромна територия под руско управление със само 12 милиона население – типичен пример за неуспешна колонизация; от своя страна арабските страни в Близкия изток отдавна вече са разбрали, че Русия няма мощта да повлияе в спора им с Израел, вследствие на което този регион остава встрани от обсега на руското влияние. Но хаосът от разпадането на бивша Югославия, както и наличието на проруски елементи в политическите елити на България и Сърбия дава шанс на Русия да се противопостави на НАТО именно на Балканите.
Покачването на цените на петрола на световните пазари позволи на руската икономика да се възстанови. И това веднага захрани ресурсно имперските амбиции на Москва.
Конфронтацията
Конфронтационният курс на Русия към НАТО се очерта особено релефно след преизбирането на Путин за президент през 2004 г. Той бе стигнал до извода, че при управлението на Елцин Русия е направила твърде много отстъпки на Запада и твърде лесно се е съгласила с разширяването на НАТО с Полша, Чехия и Унгария. Затова веднага след втората вълна на разширяване с България, Румъния, Словакия, Словения и трите балтийски страни, Русия за първи път открито включи във външнополитическата си лексика израза сфера на влияние, оплаквайки се от някакви нарушени нейни естествени права. Именно в момента, в който управлението в Москва започна да се превръща в диктатура, антинатовската реторика, описваща страната като обсадена крепост, се превърна в извинение за задушаването на опозицията и на гражданските права.
Розовата революция в Грузия и Оранжевата в Украйна поставиха под сериозна заплаха руските амбиции за пълно господство в постсъветското пространство и предизвикаха нова вълна антизападна реторика. Върхът й бе достигнат от Путин на ежегодната Конференция по сигурността в Мюнхен през 11.ІІ. 2007 г. Там пред министри на външните работи и на отбраната от целия свят, той заяви от подиума, че няма да бъде особено възпитан и се впусна в безпрецедентни нападки срещу НАТО, САЩ, Запада, ОССЕ и т. нар. едно полярен свят. Той заяви, че Русия за в бъдеще ще се придържа към свои специфични представи за демокрация, международно право и употреба на сила в международните отношения. Основното послание беше ясно: при тези цени на петрола Русия се връща на световната сцена – по-силна, САЩ след войната в Ирак са по-слаби, а Европейският съюз е без значение като световен фактор.
Макар, че напрежението между Русия и Грузия след победата на Розовата революция никога не е отслабвало, през август светът бе сварен неподготвен, когато през август 2008 г. Русия едностранно окупира, а след това и практически анексира две грузински области, Южна Осетия и Абхазия като руската армия превзе много грузински градове, нанасяйки сериозни човешки и материални щети на малката 5 милионна кавказка държава. Отношенията между НАТО и Русия бяха непоправимо увредени. Едва след като НАТО заяви, че прекъсва работата на Съвета НАТО – Русия, създаден преди второто разширяване на Алианса, Русия оттегли войските си до границите отпреди войната като остави под свой контрол Абхазия и Южна Осетия. Впрочем руски войски продължават и до ден днешен да окупират и част от Молдова.
Енергийните доставки като оръжие
Русия централизира с дългосрочни договори за изкупуване добивания в Средна Азия газ и по-този начин монополизира доставките за Европа. Като не освобождава достъпа до тръбите и тяхното управление Москва прави своята позиция на енергиен доставчик особено опасна. Европейските страни и особено източноевропейските нямат възможност да разнообразят източниците на своето снабдяване със синьо гориво. В края на миналата и началото на настоящата година Москва за първи път използва с пълна сила енергийни доставки като оръжие. Направи го за да накаже Украйна за обявеното от нея желание за присъединяване към Алианса. Оръжието размести в угода на Москва украинския политически елит, но най-болезнено засегна България и увеличи колебанията в нейната външна политика. В тази конфронтационна обстановка българската външна политика започна да се разминава с тази на НАТО и ЕС, започна да саботира общата сигурност. В пълно разминаване с националния интерес днешните управляващи влязоха в сепаративни и неизгодни за България сделки за да усилят едностранната ни зависимост от руските енергийни доставки и енергийни проекти: вместо Набуко – Южен поток, вместо български туризъм – нефтопровод Бургас – Александропулис. Истинско предателство е изграждането на АЕЦ Белене: с руски кредит и доставки на ядрено гориво, с остаряла технология, с опорочен конкурс, без оценка за икономическата и енергийна ефективност, с най-високи цени и при това в условията на най-тежката криза.
Българското решение
Безспорно България трябва да допринесе за колективната сигурност, включително енергийна сигурност, като възстанови ролята си на първостепенен фактор в Югоизточна Европа. Дори само заради своята енергийна и националната сигурност трябва да намалим едностранната си зависимост от Русия като: ревизираме икономически необоснованите и рискови за околната среда мегапроекти АЕЦ “Белене”, “Бургас-Александруполис” и “Южен поток”; дадем приоритет на реализацията на газопровода “Набуко”; ускорим използването на местните подземни суровини, включително изграждане на нова енергийна мощност 660 МW в “Марица Изток”; създадем сигурни доставки в случаи на спиране или ограничаване на доставките на енергийни ресурси.
България трябва да действа активно за осъществяване на обща енергийна политика на ЕС, която осигурява единни цени и транзитни такси на вносния газ за всички страни-членки,като възстанови взаимноизгодния и равноправен характер на българо-руските отношения.
