Как да си „За“, щом си „Против“

След толкова много изписани и изречени по повод протеста срещу управляващите, думи, струва ми се, че кристализираха два основни „упрека“, които противниците на протестиращите от десетина дни им повтарят „напоително“ и без каквото и да било въображение.
Първият се състои в това, че хилядите хора от площадите „не знаели какво точно искат“ и затова на техния протест нямало как да се отговори. И това въпреки, че репортажите в електронните медии и клиповете в мрежата всекидневно „отехтяват“един единствен и абсолютно еднозначен като съдържание на български език, вик: „оставка“. Оставка искат протестиращите и който се прави, че не чува това „искане“, наистина може да бъде заподозрян в ментална недостатъчност (ако не е без друго ясно, че той в действителност именно „се прави“, че не чува това). Съвсем ясно е също, че искайки оставка на правителството на Орешарски, протестиращите не казват, че вместо него биха приели едно правителство, оглавено от Кристиян Вигенин например или от Димитър Дъбов (има такъв депутат). Или пък биха си отдъхнали, ако то бъде съставено с мандата на ДПС и оглавено от някой „съвсем независим експерт“ от Кърджали. Казвам това, защото именно от ДПС допуснаха и формиране на „друго правителство в рамките на този парламент“. Като искат оставка на правителството, протестиращите разбира се, настояват същевременно този парламент да се разпусне и да се проведат нови избори – незабавно, веднага. Това „искане“ също е напълно еднозначно и в най-разнообразен, включително грубоват или саркастичен вид, може да се прочете по стотиците плакати, които хората носят всяка вечер. С две думи и казано напълно откровено протестиращите имат ясно и недвусмислено политическо искане. Защо го имат, защо настояват за него без умора вече повече от един месец, ставайки все по-разгневени и нетърпеливи, се опитвах да обяснявам в последните си поне четири статии. Ще повторя накратко, че хората не приеха истеричния реваншизъм на БСП и ДПС по отношение на ГЕРБ да бъде единственият национален „приоритет“ на управлението през следващите четири години. И нека се разберем, не защото харесват ГЕРБ – ако го харесваха толкова много, щяха да му дадат абсолютно мнозинство, – а защото им се стори отвратително страстта на „червените“ да бъде приоритет и на държавата. Стори им се отблъскващо и отвратително и започналото по повод този реваншизъм нагло ровене на социалистите и ДПС по дъното на обществото и изваждането от там на един от друг по-отвратителни „кадри“, с които този реваншизъм да се реализира. Защото цялата кампания на БСП срещу „олигарсите“, „подслушвачите“ и „изнудвачите“ от ГЕРБ в един миг се обърна в мощна контракампания срещу червената партия, когато на мястото на тези „изнудвачи“, „олигарси“ и т. н. тя започна да инсталира уникални, абсолютно уникални „мутри“. Че чак такива субекти ще ни управляват, вече не сме подозирали – взривиха се хората и ако в края на управлението на Б. Борисов вече едва издържаха неговите „ганьовци“, сега – при вида на дънните бабаити, с които решиха да ги заменят БСП и ДПС, – буквално се потресоха. Най-накрая, самата комбинация от ДПС и БСП (сама по себе си, трябва да се знае, омразна на хиляди хора в страната), принудени да правят „мили очи“ на непоносимия Волен Сидеров, който започна да задава цялостния тон на политическия ни живот, доведе до позив за политическо „повръщане“, както писах в една от предишните си статии.
Но тук аз няма повече да се задълбочавам в причините за взривяването на политическата криза. Ще повторя обаче, че е абсолютна лъжа, че протестиращите не знаят какво точно искат. Напротив, всички знаят какво искат протестиращите. Само че чисто и просто комунистическото (тук това прилагателно е напълно уместно) самолюбие не позволява на БСП да изрече и дори да допусне до съзнанието си, че много и много хора биха могли да не ги искат, да не ги понасят, да им се гади от тях.
Разбира се, по-перфидните поддръжници на тезата, че протестиращите не знаели какво точно искат, правят една лукава редакция на този упрек, като ни казват: да, протестиращите говорят какво не искат, говорят „срещу“ кого са, но не казват (не знаят) „за“ какво са. И даже се заемат да ни демонстрират колко много не знаят „за“ какво точно са тези протестиращи. За тази цел с микрофон и бележник в ръка (понякога дори в студио) започват да обикалят хората и да ги „анкетират“ какво биха желали да видят на политическата сцена на страната ни вместо правителството на Орешарски. И, съвсем естествено, получават различни отговори. Защото всичките „добри идеи“ на едно разбунтувано гражданство (което не е единно като политическа партия) не биха могли да се изредят в пет или десет точки, при това от всеки един от анкетираните без изключение. Още повече, че хората съвсем естествено, възприемат въпроса към тях като питане за базисния хоризонт на желаното – на желаното не отвъд Орешарски, а отвъд целия модел на управление от последните десетина години. И ето: едни казват, че биха желали политици с чисти лица, други наблягат, че е нужна нова партия (или партии), трети настоятелно биха желали депутатите да не се избират вече с купените с по десет-петнадесет лева гласове на безпросветни и оскотели хора от най-дълбоките гънки на държавата и значи искат промени в избирателния закон… Да, дават се различни отговори, да, хората не са единодушни – по въпроса за избирателната система, за преференциалното гласуване, за това, за онова… Но цялото ветрило на желанията „за“, колкото и да е широко, все пак е разтворено над едно абсолютно единодушно прието предварително условие – ще обсъдим, ще изберем какво точно „за“, когато се освободим от тези. Ето защо е и абсурдно, и съзнателно подло да се иска от протестиращите да формулират някакви свои „искания“ към сега управляващите (та да видим дали те биха ги удовлетворили). Казах го по-рано, ще го повторя и сега: протестът не иска никакви „неща“ от БСП, ДПС и „Атака“, не защото не знае какво иска, а защото не иска тях самите. Подло е, повтарям, да се тормозят хората от площадите с питания: добре де, ясно е срещу какво сте, но я кажете какво искате. Искате ли по-високите майчински, които правителството ви даде? Не? Това е абсурдно. И енергийни помощи ли не искате? Дори пенсионна система, изградена по „швейцарското правило“ (каквото и да значи това)? Е, тогава какво изобщо искате? Ето, вие не знаете какво искате, ето, вие не знаете „за“ какво сте изобщо. Забелязвате ли елементарната уловка? Понеже искате оставка, вие очевидно не сте „за“ прекрасните намерения на правителството на „експерта“ Орешарски. А понеже те всичките са прекрасни, вие не сте „за“ нищо добро, вие въобще не сте „за“.
Не, уважаеми, би трябвало да има дисциплината и разума да отговаря на тези фокуси всеки протестиращ. Ние сме и за разбиването на монополите, и за разплащането на държавата с бизнеса, и за осигуряване на условия за развитието на средния и дребния, семеен бизнес, и за пресичането на контрабандата, и даже за по-високи майчински. Но не сме „за“ това тези неща да оставим в ръцете на това управление, защото не му вярваме, защото сме даже напълно убедени, че то не може да извърши всичко това. Защото му нямаме доверие! Толкоз! Добре, а защо не му вярвате? Че дали ли сте му време, за да видите? Отговорът тук е – никакво време не можем да даваме на хора от типа на Делян Пеевски (който даде повода за всичко), но и от типа на областния управител на София-област – бивш „висаджия“ и побойник („младежка история“), който не бил „застраховал силово“ (във ВИС?), от типа на г-н Писанчев (автора на одиозната „разработка Галерия“ отпреди четири-пет години), от типа на шефката на НЗОК („квалифицирана“ единствено с това, че е сестра на г-жа евродепутатката не-знам коя си), от типа на председателя на парламентарната комисия по етика ли беше, по корупция ли – Волен Сидеров… Нужно ли е да се продължава?
„За“ какво са протестиращите – нека обобщя – всеки от тях трябва да отговори, заявявайки: „за“ какво сме ще кажем на онези, които изберем на мястото на тези и когато започнем да ги избираме. А за да им го кажем, за да стигнем изобщо до това, първо тези трябва да си идат. Което е и нашето ясно и определено искане. Не можеш да си „за“ и „против“ в едно и също време и, най-вече, в едно и същ отношение.
Тук следва вторият „упрек“ към протестиращите (или по-скоро „неудобен въпрос“ към тях). Добре, казват и повтарят до втръсване: това правителство действително е изгубило общественото доверие (65%, съобщиха ни, днес не го подкрепят), в страната действително има политическа криза, но ако се изпълни вашето искане за оставка и нови избори, най-вероятно ще се повторят същите резултати („всички социолози казват това“). Или – упрекът битува и в този вариант – на власт ще се върне ГЕРБ. Тогава? И вдигат многозначително вежди. В порядъка на шегата ще коментирам тази „мъдрост“ първо като кажа, че ако това е вярно (особено ако е вярно, че „ще се повторят същите резултати“), БСП, ДПС и „Атака“ би трябвало колкото се може по-бързо да разпуснат този парламент и да направят избори, защото ако ги спечелят пак, ще бъде много, много по-трудно бунтът да избухне отново с такава сила. „Ще се повтори същото ли“ – трябва да попита всеки протестиращ, когато го атакуват с тази „всеобща“ социологическа прогноза – ами тогава, хайде тръгвайте на избори, а ние ще трябва да ви обещаем, че ще наведем глави, ако ги спечелите отново. Само че не през май догодина (когато ще сте опасали държавата с „делян-пеевци“), а сега, тутакси – когато социолозите ви дават въпросните проценти. Защо не разрешите по този така благоприятен за вас начин политическата криза, която инак признавате?
Или ако трябва да бъдем по-сериозни: аргументът, че ако сега е много лошо, но в резултат на определени действия в близкото бъдеще може да стане пак лошо и затова трябва „да се снишим“, посяга към една от най-лошите черти на българския национален характер: фаталистичното примирение със страданието, защото е възможно (задължително) пак страдание („ние сме в чрево адово“). Примирение, водещо до ситуация, в която кракът ти е гангренясал и ще умреш, но доколкото се намираш в голо поле, далеч от цивилизацията, отказваш той да ти бъде ампутиран с подръчните средства, защото от инструмента може да се отрови кръвта ти и пак да умреш. Е, в нашия случай не е дори толкова страшно. Ако „се повторят същите резултати“ (как ли, след като вече 65% не одобрявали това правителство), или ако „се върне пак ГЕРБ“, националното тяло при всички положения няма да умре, защото, все пак, живее в демокрация, а в нея винаги има изход – нови протести и нови избори, и пак нови протести и пак нови избори. Това не е трагедия, това е оздравяване.
А то би могло и да бъде дълго.