Вероятно всеки, който продължава и тази седмица да говори за 9 септември, трябва да помоли за извинение своите читатели и слушатели, за това, че отново ще ги върне към тази тема. Последните дни бяха толкова наситени с дебати за 9 септември, че човек има чувството, че темата е изчерпана за години напред. Думата ми обаче не е за смисъла на събитията от 1944, а за станалото точно 60 години по-късно. Миналата седмица се случиха събития, свързани с тази дата, които се налага да бъдат осмислени. Те ми се струват много по-важни, отколкото изглеждат на пръв поглед.
Да започнем с “основната движеща сила зад събитията” – БСП. Няма съмнение, че без намерението на социалистите да честват кръглата годишнина, едва ли щяха да се случат толкова много неща. Защо червените се решиха на тези чествания? Гордеещата се със своята над 100-годишна история БСП претендира за приемственост с БКП, чиято връзка с 9 септември 1944 е очевидна. Огромната част от гласуващите за БСП – така нареченото “твърдо ядро” – са хора, които са били свързани с БКП. Няма никакво съмнение, че на тази дата те искат да участват в истински празник. Ръководството на БСП им го дължеше след всички поражения и отстъпки, които по време на прехода поднесе на тези хора. Затова и няма нищо неочаквано в избора на отколешната комунистическа формула – масови народни празненства.
Но имаше и нещо ново. Същото това ръководство беше насърчено в навечерието на 9 септември и от самия министър-председател – а това не беше се случвало през последните години. Симеон Сакскобургготски се впусна в нежен флирт с БСП, поставяйки в кавички “българския комунизъм” и говорейки за прошка, но без покаяние. Окуражени от царската подкрепа, доволни от дълбокото си проникване в управлението и в сектора за сигурност, стопляни от мрачната мъжественост на своя президент, толерирани от медиите, червените решиха, че сега е моментът да покажат какво могат и за какво се борят. Всичко изглеждаше подредено в тяхна полза.
Изненадата дойде от Демократи за силна България. БСП очевидно подцени предварително оповестеното намерение на ДСБ за дебат в парламента на 9 септември. СДС също допринесе за самочувствието на социалистите, нервно избързвайки с внасянето на своя декларация и създавайки впечатление за разнобой в десницата. С което и разкри своята “стратегия” оттук до парламентарните избори, а именно че ще краде и имитира инициативите на ДСБ по крайно некадърен и некомпетентен начин. Лидерите на ДСБ спокойно изчакаха дебата в пленарната зала, зададоха рамката му, доминираха със своите аргументи, които бяха обобщени в заключителната реч на Иван Костов. С изключение на БСП всички се оказаха подгласници на ДСБ. Някои по-шумни и гласовити, разбира се, но в крайна сметка всички неусетно влязоха в сценария на новата партия, косвено признавайки интелектуалното й лидерство.
БСП усети накъде отиват нещата и нейните представители изпуснаха нервите си. Отсъствието на Станишев и крясъците на Румен Овчаров потвърдиха безпомощността и поражението на БСП в българския парламент. Лидерите на всички парламентарни групи с изключение на социалистите се събраха, за да изготвят текст на обща декларация за оценка на 9 септември. Както се и очакваше, “общият текст” представляваше текста на Декларацията на ДСБ, в чиито достойнства всеки може да се убеди. Резултатът от гласуването е добре известен – всички срещу БСП. Светлият комунистически празник бе помрачен от фактическата изолация на БСП в българския парламент.
Може би пред декларация в парламента мнозина биха предпочели да видят контрамитинги из цялата страна. Наистина инструментите на парламентарната демокрация не са в състояние да дават онази удовлетвореност, която извира от личното участие в масови демонстрации и шествия. Те не могат да се сравняват с интензивността на преживяното сред хиляди съмишленици. Но в крайна сметка тези инструменти имат особената сила да действат дълго време след събитията, които са отразили. Понякога впоследствие придобиват и ново, много по-голямо значение. Следващият път, когато БСП отново реши масово да празнува тази мрачна дата, нейните лидери ще трябва да си припомнят травмата от дебата, довел до декларация, която ги постави в изолация в българския парламент. Няма да се изненадам, ако им се наложи поне няколко години да събират смелост за това – най-добре е да изчакат да 70-годишнината.
Затова можем да сме сигурни в едно: развалихме им празника. А само времето ще покаже дали начинът, по който ДСБ обедини всички срещу БСП, ще се повтори и за в бъдеще. Едно обаче е ясно още сега – ако изобщо това е възможно, то ще стане благодарение на естествено лидерство чрез идеи и личности. ДСБ всекидневно го демонстрира и постепенно ще наложи в съзнанието на българските граждани.
